Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Той вдигна факлата и Мандевил проследи погледа му.

— Да, да — промърмори той. — Разбирам какво имате предвид, мастър Даунби. Горкият Деймиън е стоял на колене в началото на олтара и е бил лесна мишена за притаилия се тук убиец с арбалет.

Бенджамин свали факлата към каменния под и заопипва с пръсти.

— Вижте, на светлината от факлата личи мокро петно. Вярно, че трудно се различава от следите от нашите стъпки, но това мокро петно показва, че някой е стоял тук, а плащът и ботушите му са били покрити със сняг. Трябва да се е скрил още преди да дойде Деймиън. Щом сме излезли от църквата и той е заключил след нас, убиецът е извършил пъкленото си дело.

Саутгейт бавно заръкопляска.

— Много проницателно, драги ми Даунби, но как се е измъкнал убиецът от църквата?

Бенджамин се провикна към тримата Сантер, които идваха към нас.

— Сър Джон, църквата има ли тайни входове?

— Няма — отвърна Рейчъл. — За Бога, мастър Даунби, можете и сам да се уверите.

Бенджамин поиска още факли и започнахме да обикаляме покрай стените и да оглеждаме пода. Друго освен непомръдващи каменни плочи не открихме. Единственият друг изход бе малка врата вляво от олтара, но на нея висеше ръждясал от времето катинар, неотварян с години.

— Тук няма ли сакристия 15 15 Сакристия — помещение в католическите храмове, където се съхраняват одежди, утвар, други черковни предмети, и свещениците се преобличат преди богослужение. — Бел.прев. ? — попитах.

— Не — отвърна сър Джон. — Когато тамплиерите са използвали църквата, свещениците се приготвяли за литургията или в господарската къща, или тук в олтара.

Бенджамин взе факлата и тръгна покрай стените, за да огледа капаците на всеки от прозорците. Те до един се оказаха затворени и здраво залостени.

— Истинска загадка — мърмореше той. — Убиецът е бил заключен тук вътре, но как е успял да се измъкне? Сър Джон, капаците на прозорците отвътре ли се залостват?

— Залостват се и отвън — извика Сантер.

— Небеса! — промълви Бенджамин.

Изведе ни от църквата и на светлината от факлите огледа прозорците един по един, както и снега под тях. Загадката ставаше все по-заплетена. Оказа се, че и отвън резето на всеки прозорец е спуснато и други следи освен тези на лейди Биатрис и Рейчъл нямаше. По нищо не личеше, убиецът да се е вмъкнал или измъкнал през някой от прозорците.

— И така — заяви Саутгейт, когато отново се събрахме пред вратата на църквата. — Деймиън е мъртъв. Убит!

— Смърт от стомана — отвърнах аз. — Не забравяйте проклятието на вещицата.

— Това е магия — гласът на Мандевил прозвуча дрезгаво. — Няма и седмица да мине, и ще гледам как тази вещица гори на кладата!

Погледна към Рейчъл.

— Права сте, мистрес, къщата е прокълната. Двама от най-верните хора на краля са мъртви. Убити са по най-подъл начин. Къщата трябва да се изгори до основи.

— Глупости! — прекъсна го Бенджамин. — Деймиън е умрял от стрела от арбалет, а след призраците не остават мокри петна по пода. Знаем как е влязъл убиецът и къде се е криел, трябва да открием как се е измъкнал.

Прегърбен до този момент, Бенджамин изправи рамене.

— Не разбирате ли какво се случва? — възкликна той. — Убиецът ни е набелязал, но си играе с нас като котка с мишка. Често страхът от смъртта е по-страшен от самата смърт. Убийствата на Козма и Деймиън целят да ни измъчват, да ни накажат, а също и да ни накарат да изгубим самообладание и да ни отклонят от мисията ни. Двамина са мъртви. Въпреки това, сър Едмънд, аз вярвам, че убиецът накрая ще допусне грешка.

Мандевил със злост зарита преспите.

— Колко време ще го чакаме да сгреши, мастър Даунби, колко? — той погледна към своя лейтенант. — Саутгейт, погрижете се за трупа на Деймиън. Сър Джон, ще ми трябва ковчег. Утре ще откараме и двете тела в селската църква.

Мандевил си тръгна, но изведнъж спря и се обърна към нас.

— Саутгейт, преди да се погрижите за телата, искам да разчистя стаята на Деймиън, всички документи и записки. Сър Джон, отпратете прислугата. Нека всички се съберем в голямата зала.

Подчинихме се, върнахме се в къщата и насядахме с мрачни лица в полукръг пред огнището. На никого не му беше нито до ядене, нито до пиене. Мандевил крачеше напред-назад пред нас. Озарен от светлината на ярките пламъци, той излъчваше такава ярост, че никой не би могъл да предвиди действията му.

— Утре — заговори Мандевил — отиваме в Гластънбъри. Снегът е непроходим, но не толкова, че да попречи на правосъдието.