Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Мандевил прехапа устни.

— Бях честен с вас. Сега вие ми се доверете, сър. Какво знаете?

Господарят ми разказа случилото се на пътя по-рано същия ден.

— Вероятно са били хора от ордена на тамплиерите — заяви Мандевил.

— Може би те са отговорни и за убийствата на Козма и Деймиън — добавих аз.

— Това би разрешило въпроса — заяви Бенджамин. — Но тогава слугите в тази къща, един или до един, са убийци или им помагат.

— Ще се заемем с тях утре сутрин — отсече Мандевил.

— Има още нещо — добави Бенджамин — сър Едмънд, трябва да разрешим гатанката. Макар, че до колкото мога да преценя, нито в тази къща, нито в църквата съществува и най-малката следа от нещо, което можем да свържем с река Йордан или кивота.

Сви със съжаление рамене.

— Обходих галериите, но не открих рисунка или гравюра, която да събуди любопитството ми. Другите две възможни места са абатството Гластънбъри и запустялата постройка на острова сред езерото.

— Докато бяхме в Гластънбъри — отвърна Мандевил и потри едната страна на лицето си, — поръчах на абата да изпрати един от своите монаси до Тонтън с искане до шерифа да доведе въоръжени мъже в Темпълкъм. Очаквам да пристигнат утре сутрин. Щом дойдат, ще разпитаме слугите, ще идем до острова, а ще посетим и онази проклета вещица.

— Ами двете убийства? — попитах. — Има ли някакви нови следи?

— Никакви — бързо отвърна Бенджамин. — Един човек загина в леглото си във внезапно избухнал пожар. Друг е убит с арбалет, докато е бил сам в църквата, чиито прозорци и врата се били залостени. Разбрахме, че убиецът се е спотайвал някъде наблизо в снега. Доколкото знам лейди Биатрис и Рейчъл не са напускали къщата. Носеха същите дрехи, с които бяха облечени и сутринта, а те не бяха мокри от сняг.

— Вие двамата излизахте от къщата — рязко ни напомни Мандевил.

— Но защо ни е да убиваме Деймиън?

Погледът на Даунби излъчваше искреност и Мандевил го почувства.

— Да, мастър Даунби, аз останах тук, но Саутгейт се наложи да напусне имението.

Мандевил наклони глава и огледа галерията.

— А и да не забравяме сър Джон Сантер — допълни той шепнешком.

Погледът ми рязко се насочи към господаря. Той подръпваше ухото си — нашият таен знак, че другият трябва да запази мълчание. Бенджамин не вярваше напълно на Мандевил и не беше склонен да сподели, че сър Джон Сантер вероятно е ходил до Гластънбъри.

Срещата ни приключи, Мандевил закрачи отривисто към залата, а ние се качихме в стаите си. Бенджамин потъна в мислите си, затова го оставих на спокойствие и си легнах. Мислите ми се въртяха около Матилда, чак докато не чух камбаната за вечеря.

Въпреки изобилието от вкусна храна, вечерята премина унило. Бенджамин с всички сили се стараеше да поддържа разговора, но Мандевил и Саутгейт бяха неразговорливи, лейди Биатрис изглеждаше притеснена, а бялата като платно Рейчъл само ровеше храната си. Когато прислужниците раздигнаха трапезата и всички се готвеха да се оттеглят по стаите си, господарят ми изведнъж се изправи.

— Къщата трябва да се претърси — заяви той. — Всяка стая, всеки килер.

— Защо? — попита Мандевил.

— В действителност и аз не знам какво точно търся, но когато се натъкнем на него, ще го разпозная.

Сантер цял настръхна.

— Вие можете да се присъедините към нас в претърсването — добави Бенджамин помирително.

— Налага ли се да претърсвате сега, веднага? — попита лейди Биатрис.

— Съгласен съм с претърсването — настоя и Мандевил. — Ще стане сега или утре, след като пристигне сър Хенри Бойър с въоръжен отряд от Тонтън.

Сър Джон трепна.

— Наистина ли се налагат такива мерки?

— Да. Изпратих съобщение още докато бяхме в Гластънбъри. Хората на шерифа ще съумеят да ни помогнат. Сега, след като двамина от моите хора загинаха, те са ми необходими като охрана. Но мисля, че все пак вие ще предпочетете къщата да бъде претърсена от мен и мастър Даунби, вместо от прости, събрани от селата новобранци, нали?

Сър Джон не се възпротиви, но настоя и сам да участва. Повикаха слугите, осигуриха факли и лампи и започнахме претърсването. Оказа се, че Темпълкъм е дори още по-голям, отколкото ми се стори първоначално. Избите бяха огромни и подобни на пещери, но не съдържаха нищо необичайно: бъчвички с пиво и вино, дърва за огрев, каменни въглища и други продукти, оставени там на склад. В единия край на подземията, се натъкнахме на стая, чиято врата беше заключена с катинар и залостена. Сантер я отвори незабавно, но ни предупреди да не внасяме в нея факли.