Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— Не си ли любопитна да узнаеш какви са тези чужденци, отседнали в дома на господаря ти?

Тя завъртя отрицателно глава.

— И не си се възползвала от възможността да се поровиш из вещите ни, така ли?

Погледът на Матилда се стрелна към мен.

— Не, господарю — измърмори тя.

— Мога да го потвърдя — намесих се аз. — Момичето не знаеше, че съм в стаята, когато дойде да смени постелите. Тя е моя пълна противоположност, сър Едмънд, почтена е до мозъка на костите си.

Бенджамин ме изгледа с почуда, но разнеслия се смях намали напрежението и Матилда беше освободена. Дойдоха следващите. Разпитът се водеше от Мандевил и понякога от Саутгейт. От време на време, за да засвидетелства властта си, шерифът опитваше да се заяжда, но Мандевил го възпираше. Най-после разпитът приключи, но преди да освободи прислужниците, Мандевил нареди да претърсят стаите им. Сър Джон и лейди Биатрис остро възразиха, затова Бенджамин предложи да наглежда войниците, за да не се превърне претърсването в грабеж и плячкосване.

Огледът, както и разпитът се оказаха безплодни. Мандевил грубо освободи слугите. Наблюдавах ги как се оттеглят, най-вече Матилда. Забелязах, че тя улови за ръка сивокос, набит мъж, който изглежда беше неин баща. Забелязах също и че той леко накуцваше. Сетих се за нападението, което бях преживял предишния ден и за раните, които бях нанесъл неволно, но реших да запазя заключенията за себе си. След разпита на слугите, претърсихме параклиса, огледахме стените, пода — плоча по плоча, олтара, но нищо не открихме. Огледахме дори и старите скамейки, на които са седели тамплиерите. Признавам си (такъв си му е навикът на стария Шалот!), че кой знае каква работа не свърших, затова пък прекарах по-голямата част от времето във възхитено зяпане на изкусните дърворезби по молитвените скамейки. Първите три ме омагьосаха: съпруга налагаше свирепо мъжа си по задните части с пръчка; прислужник в кръчма, надигнал чаша; двамина селяни, които изкормват заклана свиня. Всяко изображение бе толкова живо, че чак дъхът ми спираше. Бенджамин се приближи към мен.

— Тамплиерите — заяви той — ставали прави и прибирали седалките на молитвените столове. На обратната страна на седалките били дърворезбите, които не служели само за украса, но и за да придадат тежест на седалките.

Засмя се и посочи към картината, на която жената налагаше съпруга си.

— Местните майстори обичали да се забавляват, като изобразявали сцени, които са много далеч от възвишеното.

Мандевил реши да тръгваме. Огледът на параклиса се оказа толкова напразен, колкото и онзи от предишния ден. Излязохме от параклиса и се спуснахме към езерото, което блестеше ярко, но островът си оставеше все така обвит в мъгла. Няколко лодки бяха скрити между дърветата по брега и Мандевил и Сантер заповядаха да ги довлекат. Почистиха ги от замръзналата кал, подготвиха ги и щом всички се качихме, войниците на Бойър загребаха към острова.

Бог ми е свидетел, че този остров беше най-тайнственото място, на което е стъпвал кракът ми — тук беше влажно, студено, зловещо и някак странно. Дърветата растяха твърде близо едно до друго, а покритият със сняг прещип сякаш беше живо същество. Нагъсто израслите му стъбла непрестанно спъваха стъпките ни. Борихме се с него, докато не прогизнахме до кости.

— Не забелязваш ли нещо странно? — попита ме Бенджамин, останал без дъх. Спря и заоглежда преплетените сухи клони над себе си. — Тук няма никакви птици! Дори гарвани и врани! Никакви!

Спрях и се заслушах, напрягах слуха си да доловя някакъв звук, различен от онзи, който предизвикваха войниците или ругатните на останалите, които се хлъзгаха по замръзналата земя. Тези груби звуци сякаш подсилваха зловещата тишина, възцарила се на острова, и ме подсетиха за една история, която чух от някакъв пътешественик. Този човек твърдеше, че е прекосил океана на запад и стигнал чак до острови, обитавани само от духовете на мъртви моряци. Потреперих и изругах. Мандевил и останалите си проправяха път с помощта на мечовете си. Кралските агенти изглежда най-много бяха засегнати от мрачната атмосфера на острова и прогонваха страха си с ожесточено размахване на мечовете.

Накрая стигнахме до една полянка. На нея се издигаше постройката, която виждахме от брега на езерото. Беше изградена от жълтеникав пясъчник и покрита с тъмночервени плочи. Вместо прозорци имаше тесни кръстовидни процепи. Обкованата с желязо врата беше заключена с катинар. Сантер се извини, че няма ключ за нея, затова Саутгейт счупи с меча си катинара и отвори с ритник вратата. Влязохме и запалихме факли. Мрачното чувство, което внушаваше това място, беше осезаемо като присъствието на живо същество. То свиваше сърцето и потискаше духа. Но не видяхме нищо, което да привлече вниманието ни. Вътре беше съвсем празно, въздухът — леден и причината не беше в мразовитото и снежно време отвън.