Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— Свинско печено с лимонов сос, гарнирано с резени овнешко с подправки — Сантер потри корема си. — Този студ докарва на човека вълчи глад, нали, мастър Шалот? Бокал кларет и после една игра на зарове, какво ще кажете?

Мандевил и Саутгейт влязоха вдървено. И двамата не бяха възхитени от доброто разположение на духа, което сър Джон показваше, докато те бяха опечалени.

— Виждали ли сте Деймиън? — почти излая Мандевил.

— Да — отвърна Бенджамин. — Има два или три часа оттогава.

— Но тогава бяхме в параклиса.

Бенджамин сви рамене.

— Попитахте ни, ние ви отговорихме.

Мандевил впери поглед в огъня. Сигурно имам някакво шесто чувство, Бога ми, но космите на тила ми настръхнаха от страх.

— Не е възможно още да се моли — настоятелно рече Саутгейт.

Доброто настроение, излъчващо се от лицето на Сантер, за миг се стопи. Рейчъл и майка й изглеждаха разстроени. Бенджамин пъргаво се изправи.

— Няма полза от приказки. Ние ще идем до параклиса. Дори да не го открием там, може да е излязъл да се поразходи наоколо, нали?

Всички излязохме от залата, минахме през кухнята, пресякохме двора и слязохме надолу по пътеката към църквата. Вратата си стоеше заключена. Надзърнах през капаците на прозорците, но не видях никаква светлина вътре.

— Деймиън! — прогърмя гласът на Мандевил. Натисна вратата, но тя бе заключена.

— Деймиън! — отново извика Мандевил и изгубил самообладание, той яростно затропа с юмруци по обкованата с желязо порта.

— Майко! — извика Рейчъл. — Ела с мен.

Двете жени минаха от другата страна на църквата и започнаха да викат Деймиън през капаците на прозорците. Мандевил не спираше да хлопа по вратата. Сантер изпрати да повикат прислужници и нареди да домъкнат огромния дънер, оставен да се суши в конюшните за Коледа.

Мандевил ги наставляваше, сякаш се готвеше за нападение на обсадена крепост. Овързаха дървото с въжета, слугите започнаха да го люлеят напред-назад и заудряха с него вратата. Удряха, докато вратата не зейна с грохот и трясък, провиснала на пантите си.

— Всички да останат по местата си — нареди Мандевил и избърса потта от лицето си. — Никой да не влиза, докато не кажа.

После влезе в църквата.

— Ключът все още е на вратата — заяви той. — Дори резетата са били спуснати.

Влезе навътре в църквата и извика на Саутгейт да го последва.

Стояхме скупчени до вратата, докато до нас не стигна смразяващия стон на Мандевил и не чухме пълния с отчаяние вик „О, не!“ на Саутгейт. Тогава се втурнахме вътре в църквата. В нефа всичко си беше постарому. Сантер заповяда да се запалят факли. Открихме Деймиън проснат върху молитвената скамейка. На тила му зееше рана, от която стърчеше къса стрела от арбалет. От удара тялото му се беше наклонило напред и потеклата от носа и устата му кръв беше напоила долната част на ковчега на брат му. Мандевил дръпна назад тялото на Деймиън и го прегърна, както майка би обгърнала с ръце детето си. На трепкащата светлина от факлата лицето на Деймиън изглеждаше страховито: с полуотворени очи и замлъкнала завинаги уста, то цялото беше обляно в кръв. Мандевил внимателно положи тялото на пода.

— Някой ще ми плати за това деяние! — изсъска той и в погледа му проблесна лудост.

Сантер отстъпи и разпери ръце.

— Не ме заплашвайте, сър. Видяхте, че вратата беше заключена отвътре.

— Къде е другият ключ?

— На връзката с ключове на колана ми. Никога не го свалям.

Саутгейт се наведе и потупа по гърдите Бенджамин.

— Вие ли сте последните, видели Деймиън?

— Какво намеквате? — отвърна му рязко господарят ми. — Обвинявате мен и Шалот за това убийство, така ли? Ако е така, как сме го извършили?

Бенджамин посочи към мъртвия.

— Той ни видя да излизаме и заключи след нас.

После Бенджамин се обърна рязко, грабна факлата от сър Джон Сантер и се върна към нефа, като ме повика с ръка. Отидохме по-навътре в другия край под малка галерия, където имаше ниша с изход към кулата. Бенджамин махна с ръка.

— Сър Едмънд — извика той, — оставете трупа, както го намерихте и елате насам!

Двамата шпиони понечиха да откажат, но желанието да видят какво има предвид Бенджамин ги спря. Дойдоха при нас в срещуположния край на църквата. Бенджамин извика на тримата Сантер да останат по местата си.

— Не виждате ли, сър Едмънд? — възкликна той. — Вероятно някой се е криел тук, в църквата по-рано днес. Ние разговаряхме, после вие си тръгнахте, а Деймиън накара и нас да си тръгнем. После се е върнал на молитвената скамейка. Сега нека си представим, че сме на мястото на убиеца, който стои на това място с арбалет и наблюдава хората при олтара.