Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Макар земята да беше покрита с лед, сър Джон пришпорваше дорестия си кон с всичка сила. След малко и аз го последвах, като използвах извивките и снишаванията на пътя, за да се прикривам. Сър Джон стигна до кръстопътя, на който се издигаше бесилка с провесен, разлагащ се труп на някакъв мъж. Все още никой не беше смъкнал дрехите, с които бе обесен. Видях, че сър Джон поема по пътя за Гластънбъри и разбрах, че вече няма смисъл да го следвам. По всичко личеше, че господарят на имението ни беше излъгал. Явно някакви неотложни дела с монасите го бяха принудили да се отправи сам на път в такова мразовито време.

Обърнах коня си и се размечтах за топлината в Темпълкъм. След буйните ласки с Матилда ме налегна сънливост. Малките и големи кули на Темпълкъм вече се провиждаха през клоните на дърветата, когато конят ми процвили и ме събуди напълно. От двете страни на пътя бяха изплували като призрачни сенки маскирани мъже. Носеха черни дрехи, но успях да зърна груби изображения на тривърхия бял тамплиерски кръст върху раменете на плащовете им.

— Какво искате? — провикнах се, докато отчаяно се опитвах да обърна коня си и да се изпаря като дим.

Едната от фигурите се раздвижи. Чух как арбалетът изщрака и над главата ми предупредително изсвистя стрела. Мъжът с арбалета се приближи и с приглушен от маската глас ми нареди да сляза от коня.

— Махни се от пътя ми! — извиках. С всички сили се мъчех да извадя меча си, но страхът така ме беше завладял, че не успявах да намеря дръжката.

— Слизай!

Мъжете се приближиха. Видях блясък на стомана, а както знаете, той има един-единствен ефект върху стария Шалот. Обхвана ме непреодолимо желание да изчезна. Един от маскираните се опита да хвана юздите на коня ми.

— Проклет да си! — изкрещях, пришпорих коня си напред и изритах маскирания.

В крака ми се вкопчиха нечии ръце, а изплашеният ми кон се дръпна назад, изправи се на задните си крака и заразмахва копита. Бях възвърнал отчасти и без това жалкия си кураж, измъкнах меча си и го развъртях над главата си като същински сър Ланселот. Крепеше ме единствено желанието да държа тези зловещи създания далече от себе си. Мъчех се да намеря пролука, през която да се измъкна от железния кръг, в който бях попаднал. Усетих как мечът ми се натъква на плът, чух писък, отново замахнах. Не знам какво е станало точно, защото държах очите си здраво затворени и размахвах меча, когато конят ми, който имаше много повече смелост, отколкото мен, сам се погрижи за своето спасение.

До ушите ми достигна тропот, отворих очи и видях, че нападателите ми бягат към дърветата. Двама от тях се движеха трудно. Признавам, че целият се тресях от ужас. Такъв беше обичайният ефект на такива събития върху стария Шалот: омекнали нозе, свит на топка стомах, душа и мисли, напълно сковани от страх. Когато господарят ми ме откри, бях слязъл от коня и клечах в една пряспа. От стомаха ми излизаше всичко, което бях ял. Бенджамин чу шум из храсталаците, но ме погледна и изостави всяко намерение да преследва нападателите ми. Вместо това взе кожения мех, окачен на седлото ми и ме накара да пийна вино от него. Огледа се и забеляза следите от кръв по снега.

— Ожесточена битка, така ли, Роджър?

(Бог да го благослови, каква чиста душа беше.)

— Сторих каквото можах, господарю — рекох скромно. — Бяха поне дузина.

Лъжех с престорена скромност.

— Съмнявам се, че четирима измежду тях ще изкарат до зори.

— Какви бяха?

— Бог знае! — изфучах. — Носеха маски и криеха лицата си с качулките, но по плащовете им имаше грубо изрисувани тамплиерски кръстове. Според мен са сбирщина разбойници и мародери.

Бенджамин отиде до редицата от дървета и започна да се взира в покритата със сняг пустош.

— Дузина ли казваш, Роджър?

— Най-малко.

— Защо тогава веднага не са те убили?

— Не знам! — ревнах. — Ще ги попитам, когато се върнат!

— Не, в никакъв случай. Ти прояви голяма смелост, Роджър. Според мен са искали да те поразпитат или да те сплашат. Доказва го фактът — разсъждаваше Бенджамин, — че са държали под наблюдение имението. Трябва да са те видели, когато си тръгнал след Сантер.

Погледна през рамо към мен.

— А ти защо не си по следите му?

— Няма смисъл от преследването. По някаква причина кучият син реши да иде в Гластънбъри. Сигурно има неотложни дела там. Може пък — добавих — Сантер да е тамплиер и да е отишъл да предупреди господарите си, че един от хората на Мандевил вече е мъртъв.