Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— Нещастникът иска да е сам — измърмори Бенджамин.

— Разбирам го — отговорих, — но защо трябва да ме гледа така, сякаш аз съм убил брат му.

Бенджамин ме хвана под ръка и ние се върнахме в господарската къща.

— Аз знам, че ти не си го убил. Но те не мислят така. Пък и ние първи си тръгнахме от угощението. Имал си достатъчно време да подготвиш пожара и да си легнеш.

— Как бих могъл? — извиках аз и отдръпнах ръката си. — Не забравяйте, господарю, че по занаят Козма беше шпионин, таен агент. Не е ли заключил вратата на стаята си?

— За нещастие не го е направил — отвърна Бенджамин. Гледаше ме, а от лицето му струеше невинност. — Не забравяй, Роджър, че ключът беше от вътрешната страна на стаята му. Козма е мислел, че е в безопасност. Нали в края на краищата е бил под закрилата на главния кралски шпионин. Спомни си старата поговорка: ловецът лесно забравя колко лесно може да се окаже преследван. Но — той отново сграбчи ръката ми — ти винаги заключваш вратата на стаята си, нали?

Зачудих се, дали пък господарят ми не беше научил за любовната среща с Матилда, но изражението на лицето му беше спокойно и безхитростно. Никой не беше в състояние да разгадае мислите на Бенджамин по лицето му.

— Наистина ли мислиш — попитах, за да сменя бързо темата на разговора, — че можем да открием тук отговора на гатанката на Хопкинс?

— Всъщност не, но тази гатанка трябва все да се отнася до някое място. Тук, в Темпълкъм, или, по-вероятно, в Гластънбъри.

— Има и друго възможно място, господарю.

— Кое?

— Къщата на острова.

Бенджамин ме погледна изненадано.

— Разбира се — въздъхна дълбоко той, обърна се, мина обратно покрай църквата и се спусна към езерото.

Седяхме и се взирахме над ледените води към обгърнатия от мъгла остров. Бог ми е свидетел, че не съм виждал по-мрачно място. Езерото беше покрито с тънък слой лед. Над него пълзеше сива мъгла, която почти напълно обгръщаше острова и от странната тамплиерска постройка ние не виждахме друго освен покрития с плочи покрив.

— Питам се за какво са използвали постройката тамплиерите? — рече Бенджамин шепнешком.

Потреперих и затропах с крака, за да се стопля. Не беше необходима душевност на поет, за да си представи човек какво се е случвало. Във въображението ми изникнаха тъмните фигури на тамплиери, които посред нощ пристигат на острова, с лица, скрити от шлемове, червени и бели кръстове на черните плащове. В тъмнината баржите им безшумно се носят по водата, огромни факли горят буйно на носа и кърмата на всяка. Какво ли са правили на острова? Дали са извършвали някакви зловещи ритуали? Може би са отслужвали литургия за възхвала на сатаната? Призовавали са тъмните сили? Или са се отдавали на забранен разврат?

— Трябва да идем на острова — заяви Бенджамин.

— Не сега, господарю — отвърнах и се помъчих да прикрия ужаса си. — Нощта е близо. Един Бог знае колко е дебел ледът. И ако ще трябва да идем до там, предпочитам да съм въоръжен.

Слава Богу, Бенджамин се съгласи с мен и ние се върнахме в господарската къща. Бях замръзнал от студ и отидох в стаята си да се стопля. Полегнах в леглото и се зачудих дали пък няма да намине Матилда. После потънах в кошмар, пълен с призрачни фигури с лица, прикрити от качулки и маски, които танцуваха на самотен остров пред ужасяващия си демоничен бог.

Събуди ме Бенджамин.

— Сантер се прибра — каза той тихо. — Да слезем и да разберем къде е бил.

Заварихме сър Джон и семейството му в голямата зала, разположени в грамадните столове пред огнището. Сантер изглеждаше в добро настроение, раздвижваше краката и ръцете си пред огъня, за да се стопли. На висок глас разправяше колко е хубаво човек да се прибере у дома при своите близки. Усмихна ни се и ни махна с ръка.

— Хубав ден, нали — подвикна той към нас — въпреки снега, всичко, изглежда, е наред.

Вдигна пълната догоре чаша от малката масичка до него.

— Чувствате ли се вече като у дома, господа?

Бенджамин отговори както винаги с обичайната си любезност. Аз само гледах веселото лице на Сантер. Какъв добър лъжец, помислих си. Този негодник с неговите грубовати обноски, весели очи и гостоприемно отношение, едва не стана причина за смъртта ми тази сутрин. Сантер се потупа по корема.

— Умирам от глад, Бог ми е свидетел! — ревна той пак и млясна с уста. Усмихна се на жена си. — Вкусна ли е гозбата, жено?

Лейди Биатрис улови настроението му и се засмя в отговор.

— За господаря винаги и само най-доброто!