Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— Затова — довърших вместо него — можем да забравим всичко, което кучият му син ни разказа в Нюгейт!

— Да, куп лъжи — Бенджамин си пое дълбоко въздух, — но щом наученото до тук е лъжа, откъде да сме сигурни, че останалото е истина? Ами ако няма никакъв Граал, нито Екскалибур, или пък тайно общество на тамплиери? А и защо са били убити онези шпиони?

— Може Мандевил да ги е убил — предположих аз. — Може да са се възпротивили на премахването на Бъкингам и мрежата от лъжи, в чието създаване са участвали?

— Възможно е — промърмори Бенджамин. — Възможно е.

Стана и ме потупа по рамото, но мислите му бяха другаде.

— Хайде, Роджър, трябва да се измием и да слезем на пищното угощение, приготвено от готвачите на Сантер в наша чест.

Високата маса беше покрита с чиста коприна, над която се лееше светлината от восъчните свещи. Пламъците им танцуваха и хвърляха отблясъци по сребърните съдове, гарафи, стъклени чаши и ножове с прекрасни метални дръжки. Храната беше превъзходна: ястия от говеждо и еленско месо, различни вина, кървавочервен кларет, светло и сладко рейнско вино.

Заради умората ни от пътя разговорът на масата не вървеше. Мандевил обаче заяви, че на другия ден ще хвърли мрежата си. Сър Джон трябвало да отговори на някои въпроси и после трябвало да се върнем в абатството Гластънбъри. Престанах да обръщам внимание на зловещия кралски шпионин и пих бързо и много с очи, впити в Рейчъл. Носеше морскосиня рокля и подходящ воал към нея. И роклята, и воалът бяха украсени със седефи. Изглеждаше прелестна.

(Гледам, че капеланчето ми се подхилква, защото се сеща, че вече съм говорил за нея. Е, добре, нищожеството ме подсети как стояха в действителност нещата, затова ще я кажа и на вас.)

Да, ревнувах, затова се напих. Не можех да не забележа как Рейчъл хвърля нежни погледи към Бенджамин, а този пожар, ревността, който лумва мигновено, най-трудно се укротява. Напих се много бързо, станах кисел, казах, че не ми е добре и се затътрих към леглото. Исках да намеря облекчение за болката си и да прикрия грубото си поведение. Легнах си в леглото с балдахина, готов да се окайвам за случилото се, но в следващия миг се обърнах и съм потънал в непробуден сън. Един Бог знае кога е приключило угощението. Помня, че се пробудих и в просъница видях господарят да стои надвесен над мен.

— Добре ли си, Роджър? Да не ти прилоша от храната?

— Да, да — изломотих неясно, все още сънлив, — от храната е.

Следващото ми събуждане беше далеч по-грубо. Тъкмо сънувах любимия си сън, стоях в кулите, отпивах от чашата с кларет, докато мъчители с маски разпъваха и подлагаха Тлъстия Хенри на най-жестоки изтезания. Усетих дима и чух ужасени писъци. Изведнъж се разсъних напълно, дадох си сметка, че това не е сън. Димът се просмукваше изпод врата ми и въпреки дебелите стени до мен достигаха смразяващи кръвта викове и грохот.

— Милостиви Боже, пожар! — извиках аз.

Отворих вратата и излязох. Коридорът беше пълен с дим, неясните викове и шумът от бушуващия пожар идваха откъм стаята на Козма. Какъвто си бях съобразителен, започнах да крещя:

— Пожар! — после се шмугнах обратно в стаята си с една-единствена мисъл в главата си. Основополагащият камък във философията на Шалот: дебне ли те опасност, събирай си партакешите и дим да те няма. Хукнах да намеря господаря си, който се оказа все още напълно облечен.

— За Бога, Роджър — каза той, — какво става?

— За Бога, господарю! — ревнах в отговор. — Не е ли очевидно? Глупакът в съседната стая се е подпалил, а аз нямам намерение да споделям съдбата му!

Бенджамин втренчи поглед в плаща ми, натъпкан с всевъзможни джунджурии и най-ценните ми притежания.

— Роджър, не можеш да разбиеш вратата така!

Грабна плаща от ръката ми и го хвърли на леглото. От другата страна на вратата се чуваше отваряне на врати и шум от тичащи стъпки. Бенджамин ме повика и аз му помогнах да вдигне един дървен сандък. Запристъпвахме неуверено и заудряхме със сандъка по залостената врата.

Появиха се Мандевил и Саутгейт, след тях дойде и Деймиън. Бледото му лице стана още по-призрачно, докато наблюдаваше огъня, който опустошаваше стаята на брат му. Махаше с ръце във въздуха и надаваше викове, които разкъсваха сърцето. Господ ми е свидетел, Мандевил прояви към него такава нежност, каквато само една майка би проявила към детето си. Сграбчи нещастника за врата и го придърпа към себе си, после ни хвърли пълен с ярост поглед.

— Хайде, жалки страхливци такива! Разбийте проклетата врата!