Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— Но — боботеше Мандевил, без да изпуска от очи абата, — ще се върнем, преподобни отче, за да ви зададем няколко въпроса относно предателя Хопкинс. Ще ни предоставите всяка бележка и всяка книга, до която се е докосвал и най-вече ще ни покажете ръкописа, към който е бил така привързан и от който е измъкнал безсмисленото стихче, което е въвлякло него и останалите в мерзко предателство.

— Ние сме верни слуги на краля — тихо изрече Биър в своя защита. — Брат Хопкинс, мир на праха му, беше човек, който живееше с миналото, но ще ви предоставим ръкописа, който проучваше.

Усмихна се на всички ни, кимна любезно към лейди Биатрис, после, все така съпровождан от безмълвните монаси, уморено напусна дневната.

Камбаните на абатството ни събудиха рано на следващата сутрин. Разтворих капаците на прозорците и заразглеждах покритото със сняг поле. Снежната фъртуна беше отминала, но небето беше още по-прихлупено. Предпазливо счупихме леда в съда с вода за миене, измихме се, преоблякохме се и отидохме при останалите в трапезарията долу.

При нас дойде монах и ни поведе към църквата на абатството за сутрешната служба. Блясъкът й е забравен отдавна, но от мен да знаете: църквата на абатството в Гластънбъри беше онова място под небето, което най-много приличаше на рая. Безкрайно високи колони, с позлатени корнизи и купол, огромните стени бяха покрити с изкусно изписани пъстри картини, изобразяващи библейски сцени. Параклисът на Дева Мария беше от бял, червен и син мрамор. Преградата между хора и нефа беше от резбован, полиран дъб, по който танцуваха отблясъците от пламъците на стотиците свещи. Благоуханието на тамян насищаше въздуха и се издигаше към високия мраморен олтар, подобно душите на светиите.

Какъв простор, каква красота! Троновете в хора бяха изкусно резбовани, а полираното дърво блестеше като разтопено злато. От гредите на покрива висяха знамена в най-различни цветове: светло и тъмночервени, зелени, сини. Из цялата църква имаше спиращи дъха със своята красота статуи на Дева Мария, свети Йосиф, свети Патрик и останалите светии, чиито души обитаваха рая. Коленичих удивен.

И следа няма от тази красота. Агентите на Хенри се погрижиха за това. Знам, че мнозина измежду вас се числят към реформираната религия и за себе си имате право, но да бяхте видели онова, което аз видях, и до днес щяхте да скърбите за погубената красота. Щяхте да ридаете заради съсипването на това великолепие.

След литургията един от монасите предложи да ни разведе из църквата и абатството. Семейство Сантер отхвърлиха предложението, Рейчъл заяви, че не се чувства добре, но Мандевил и Саутгейт охотно се присъединиха към нас. Показаха ни грамадната мраморна плоча, която покриваше ковчега на Артур и кладенеца, от който монасите черпеха вода. Господарят ми се надвеси над него, сякаш очакваше на дъното му да има видение.

— Вярно ли е — попита той — че светият Граал може да лежи на дъното на този кладенец?

На сбръчканото, жълтеникаво лице на монаха се появи усмивка.

— Да, ако се вярва на легендите — рече той хрипливо. — Мнозина са го търсили, но досега не са открили нищо.

Посетихме и свещения розов храст, дивата роза, поникнала и цъфнала от тоягата на Йосиф Ариматейски. Истина говори легендата, вярвайте ми. Дори и в това сурово време напъпилият розов храст се готвеше да разцъфти, а цъфнеше ли по Коледа, според традицията абатът щеше да изпрати отрязан розов цвят на краля. По настояване на Мандевил старият монах ни заведе до библиотеката — дълга зала със стени, покрити с отрупани с книги полици. Ръцете на Бенджамин явно го сърбяха от желание да започне да сваля подвързаните с кожа и украсени с инкрустирани скъпоценни камъни томове (и моите ръце ме засърбяха, ала по други причини), Мандевил обаче поклати глава.

— За днес видяхме достатъчно — тихо рече той. — На подобни занимания ще се отдаваме, когато имаме свободно време. Запътили сме се към Темпълкъм. Утре по пладне трябва да сме стигнали.

Върнахме се в странноприемницата и заварихме спътниците си готови за път. Отвън на двора монасите прехвърляха багажа ни от каруците на товарни коне, чиито железни подкови тракаха по каменната настилка на двора, а топлият им дъх се носеше на кълба, когато процвилваха в знак на протест, че са изведени от топлите конюшни. Потърсих Рейчъл. Лицето й беше все така бледо, затова се осмелих да я заговоря.

— Мистрес, всичко наред ли е?

Тя едва-едва се усмихна.