Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Два дни по-късно, напуснахме Ричмънд рано сутринта, веднага след сутрешната литургия. Малобройният ни кортеж се събра във вътрешния двор близо до грамадната, двойно залостваща се врата на двореца.

Мандевил и Саутгейт бяха на конете си, и двамата наметнати с широки плащове за път, подплатени кожени елеци и дълги ботуши за езда. Въоръжени бяха с ками, мечове и бойни ножове. Следваха ги Козма и Деймиън, които изглеждаха като издялани от камък. Държаха юздите на конете си и не сваляха очи от Мандевил. Малко след тях бяха семейство Сантер: сър Джон издаваше заповеди, а до него съпругата му яздеше на странично седло. Развълнуваните й забележки към съпруга й издаваха с какво нетърпение очаква да се отправим на път. Рейчъл изглеждаше хубава като картинка. Топъл сив плащ за езда, обточен с хермелинови кожи обвиваше красивото й тяло. Накрая бяха прислужниците с багажа ни, натоварен в здрава каруца.

— Мистрес Рейчъл изглежда много красива — прошепнах на Бенджамин. — Направо ни засрамва. Мисля си, господарю, срещнем ли девица, тя по-скоро би се влюбила в някой от конете, отколкото в един от нас!

Бенджамин се разсмя.

— Друго освен да бъдем в безопасност, не ми трябва, Роджър — тихо ми отвърна той.

— Бог да ни пази, господарю, не ще и дума! Сега сме като бикове върху тънък лед!

(Защо ли ми трябваше да го казвам, мисля си сега. Прибързаните думи често се оказват пророчески: и месец не беше изминал, а ние с Бенджамин се борехме на живот и смърт в ледените води на Съмърсет.)

Скоро бяхме готови. Мандевил, който се имаше за представител на краля и заради това се считаше за наш водач, даваше нареждания. Грамадните порти се отвориха и ние напуснахме през тях двореца. Докато яздехме през Лондон, един от помощниците на Мандевил разгъна и вдигна флага с кралския герб, който показваше на всички, че изпълняваме лична заповед на краля. Хората се отдръпваха от двете ни страни, за да преминем. Кресливите чираци и перачките с дървените си налъми спираха работата си, докато отминем. Стигнахме потъналите в прах калдъръмени улици на града, минахме през Бойърс Роу, продължихме нагоре към Крипългейт. На ъгъла на Картър Лейн, при внушителната катедрала „Сейнт Пол“ трябваше да изчакаме работниците, които с предпазни куки разрушаваха дървения скелет на опожарена сграда, която още димеше. Работниците внимаваха нито една искра да не прескочи към съседните къщи.

Най-после представител на градската управа, облечен в ливреята на общината, в синьо и жълто, реши, че опожарената сграда е разрушена колкото трябва, и ние вече можехме да продължим пътя си.

Вече казах, че начело яздеше Мандевил, Сантер и малката им свита го следваха, а ние яздехме накрая, зад нас беше само товарната каруца. Жадно се оглеждах на всички страни, ненаситен за гледките на Лондон: състоятелните търговци носеха шапки от бобър, обточени със зелено кадифе, занаятчиите — окъсани кепета, най-забележителни бяха богато украсените прически на придворните дами, излезли за сутрешните покупки, покрили глави с ефирни воали. Стигнахме до „Сейнт Пол“, с величествения й меден ветропоказател — орел, който представляваше поразителна гледка на оскъдната слънчева светлина. (Много добре си спомням този миг, защото малко след това слънцето се скри и не го видяхме в продължение на седмици.) Наложи се пак да спрем, заради голям брой каруци, които караха изкопани от гробището кости надолу към Патерностер Роу и кланицата.

Докато чакахме, от тълпата се измъкна някакъв хлапак и даде на сър Джон Сантер парче пергамент. Тъкмо щях да кажа на господаря, когато иззад оградата на „Сейнт Пол“ се чу музика. Бенджамин ме повика с ръка и двамата надзърнахме през отворената врата. При ъгъла на една от колоните на катедралата стояха група музиканти и свиреха на барабан и флейта, а в това време свещениците от всички чинове на йерархията, нагиздени с венци от рози, обикаляха в тържествена процесия около отсечена глава на елен, набучена на кол. Изцъклените очи на елена се взираха втренчено в ония, които празнуваха смъртта му. В основата на кола лежеше още топлото туловище на животното, от пресечените вратни артерии продължаваше да тече кръв. Погледнах неразбиращо към Бенджамин.

— Това е обичай — едва чуто ми обясни господарят. — Всеки месец лесничеите от града трябва да осигуряват по един добре охранен елен за трапезата на главния свещеник в катедралата. Този танц е израз на благодарност от страна на свещениците — той се прокашля. — Един Господ знае защо, щом се имат за духовни лица.