Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— Роджър — рече настоятелно той, — ако нещо ми се случи, закълни се, че ще закриляш Джоана!

И както всеки път се заклех. Не, не се безпокойте, останах верен на клетвата си! Години по-късно, когато негово величество кучият син срина манастирите и опразни абатствата, прибрах Джоана в дома си. В действителност вече я бях обезсмъртил: старият ми приятел Уил Шекспир написа пиеса за някакъв датски принц, който се шляе по сцената и се чуди и мае дали да убие майка си, която също е убийца. Не ми хареса и рекох на Уил, че трябва да я съкрати до един-единствен акт, в който Хамлет да удуши гадната кучка възможно най-бързо! Но знаете си го какъв е старият Уил Шекспир. Тих и свит — само скри лицето си в ръце и се разсмя.

Въпреки това му помогнах с една от сцените, в която датският принц докара до лудост годеницата си Офелия. (Ако ми позволите да отбележа, след като изгледах пиесата: не съм изненадан.) Бедната Офелия се появява като злочеста жена, която с букет цветя в ръце и коси разпилени като воал около нея, се удавя в реката. Ами всъщност Офелия беше Джоана, а реката е Темза. Мен ако питате, идеята се оказа прекрасна.

Върнахме се на кея. Бенджамин все още не беше се отърсил от тъгата.

— Нищо ли не могат да сторят? — попитах. Всячески се мъчех да намеря зрънце утеха за него и припряно добавих: — Господарю, повечето хора минават през Чистилището след смъртта си, но има такива като Таплоу или горката Джоана, които минават през него приживе.

(Открай време съм си такъв, винаги готов да откликна с утешителна дума.) Бенджамин ме сграбчи за ръката и кимна, но чак когато се качихме на лодката, плесна с ръце.

— Чистилище — измърмори той.

— Какво, господарю?

Изгледа ме странно.

— Кога трябва да умре Таплоу?

Погледнах към слънцето.

— В два по пладне. Защо?

Бенджамин ме побутна навътре в лодката.

— Тогава да побързаме. Трябва да го видим. Трябва да го видим, че умира.

Закъсняхме. Полетата около Смитфийлд гъмжаха от хора. Пазарът на коне беше изоставен, тезгясите стояха празни, магазините пустееха. Цял Лондон се беше стекъл на широкото голо пространство. Главите на всички бяха извити към издигнатата на хребета на малък хълм клада, съвсем близо до бесилка с три разклонения. Тълпата беше безчислена, нямаше къде игла да падне, изключено беше да си пробием път напред. Лондончани до един бяха там. Под дрипите, коприната и вълната телата им воняха на пот. Мислите им до една бяха съсредоточени върху зрелището на кладата, където щеше да изгори човек. Надзъртахме над главите им.

Седнал на висок стол, Таплоу вече беше завързан към стълба на кладата, ръцете и краката му бяха здраво омотани, главата и лицето му бяха отчасти покрити от качулка. До стола вече бяха приготвени снопове зелени пръчки със сухи краища на височината на слабините на жертвата. Маскираните палачи обикаляха, сякаш вземаха участие в подготовката на представление и нагласяваха сноповете, така че въздействието да бъде най-силно. Стегнати редици от войници накараха тълпата да отстъпи назад. От струпаното множество вече се чуваха викове: „Не се бавете!“, „Убийте негодника!“, придружени с обичайния порой от отпадъци.

— Трябва да идем по-близо! — каза Бенджамин.

— Защо, господарю? — рекох умолително аз.

— Един човек ще умре.

Повдигнах се на пръсти.

— Късно е. Факлата подпали кладата.

Наблюдавах как палачът пали сноповете пръчки, но изглежда струпаните подпалки на кладата бяха прекалено сурови и не можеха да се запалят. Бенджамин отчаяно гледаше към големите порти на манастира „Сейнт Бартоломю“: на балкона вече седяха добре облечените благородници, които бяха извели децата си на разходка. Носеха си и захаросани ябълки, блюда със сладкиши и кани с вино, за да бъде забавлението им пълно.

Бенджамин измъкна една от заповедите на Уолси от кесията си — беше едно от писмата, с които кардиналът му даваше достъп до всяко място, което пожелае. Господарят ми ме сграбчи за ръката и ме заблъска напред. Началникът на стражата пред „Сейнт Бартоломю“ ни пусна да минем и ние прекосихме потъналото в мрак пространство под входната арка, изкачихме се по стъпалата към стаята с балкона. Щом Бенджамин показа заповедта си, разблъска недоволстващите зрители и най-накрая намери място, откъдето и двамата можехме да наблюдаваме добре екзекуцията на общинската ливада в Смитфийлд. Подсвиркванията от тълпата бяха станали още по-настойчиви, понеже палачите не бързаха с работата си.