Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Мазно буре със сланина, увенчано със сплъстена коса и червендалесто, небръснато лице, ни се представи като пазача и ни се заумилква, щом Бенджамин му се представи.

Пазачът избърса мръсните си пръсти в мазния кожен елек и задрънка с огромна връзка ключове.

— Хайде, хайде, господа! — промърмори той, докато ни се кланяше и тътреше крака след нас. Усмихна ни се подкупващо.

— В края на краищата на мастър Таплоу не му остава кой знае колко време живот, ще умре в два следобед.

Поведе ни през преддверието, за да ни покаже изпоцапан с катран елек, нашарен със сяра, който висеше на кука в стената. Тъмничарят се спря и го загледа с възхита.

— Покровът на мастър Таплоу — измърмори злобната гадина, като че ли изучаваше картина на Да Винчи или на Рафаело.

— Това ли ще облече! — възкликнах аз.

— Разбира се — отвърна пазача. — Ще му го навлекат и ще изгори като факла.

— Защо просто не обесите горкия нещастник? — промърморих.

— А, не! — отстъпи назад тъмничарят с разширени очи. — А, не, не можем да го направим! Законът си е закон! Таплоу е предател и законът казва, че трябва да изгори на кладата.

(Знаете ли, аз съм порочен старец, имам слабост към мека женска гръд и чаша добър кларет. На този свят съм вече близо… ами над деветдесет и пет години, но когато най-накрая се срещна с Бог, искам да му задам въпроса, който ме мъчи цял живот. Защо на нас, човеците, така ни харесва да се избиваме един друг? И защо го правим по възможно най-жестокия начин? Прощавайте, но се налага да вдигна пръчката и здравата да перна капелана си по кокалчетата. „Вие няма да идете в рая и няма да видите Бог“, ломоти и подсмърча нищожният му лицемер. „Напротив, напротив, ще разкажа на свети Петър някаква шега и докато той се залива от смях, ще му задигна ключовете.“ Уви, отплеснах се!)

Топчестият и мазен тъмничар се затътри пред нас и ни поведе по проходите и галериите, потънали в непрогледен мрак, надолу по покритите с мръсотия стъпала, където тлъстите плъхове се множаха бързо като бълхи в краставо куче. Смрадта беше непоносима, газехме до глезени в лепкава тиня. Накрая стигнахме до Коридора на обречените, килиите, в които осъдените на смърт чакаха екзекуцията.

— Здравейте, красавиците ми! — някакъв луд притисна лице към решетката. — Не жалете за мен — провикна се лудият. — Целият Тайбърн е с извит врат и подмокрени панталони!

Тъмничарят изплю насреща му жълта слуз и лицето на лудия изчезна. Спряхме пред някаква врата.

Тъмничарят я отвори, взе една факла от коридора и я пъхна в малка цепнатина в стената на килията. Вратата зад гърбовете ни хлопна и килията в отбранителната кула се оживи от светлината. Вонеше като на бунище, а сламата под краката ни беше толкова отдавнашна, че се беше превърнала в черна, лепкава каша. Изведнъж купчината дрипи в ъгъла се размърда и Таплоу, целият окован във вериги, се изправи на крака. Беше тъмнокос, а охраненото му тяло — покрито с мръсотия. Ухили се към нас в сумрака.

— Добре дошли, господа. Няма ли да се представите? Може би сте от онези, които искат да видят осъден на смърт преди екзекуцията му? Искате да ме попитате как се чувствам? Какво мисля? — той се взря по-отблизо в нас. — Не, не приличате на такива.

— Служим на кардинала — заяви Бенджамин и бързо додаде: — Не, не. Не носим помилване. Но кой знае — рече той потиснато — може би милост, торба с барут, окачена на врата. Мастър Таплоу — бавно продължи той, — по-късно днес ще бъдете изгорен на кладата в Смитфийлд, по обвинение в предателство.

Таплоу се свлече на колене.

— Да — измърмори той едва чуто. — Лош край за един добър шивач.

Бенджамин коленичи до него. Аз се облегнах на стената и се помъчих да овладея паниката, породена от ненавистта ми към затворите, най-вече към Нюгейт. (О, да, признавам, няколко пъти съм бил там. Ако ви се доще да разберете какво значи ад на земята, идете до проклетата дупка в деня на екзекуциите. Песните, крясъците и писъците ме караха да мисля, че вече са ме убили и съм отишъл в ада! Колко жесток е светът!)

— Мастър Таплоу — продължи Бенджамин — поддържали сте връзка с монаха Хопкинс, и сте предавали негови съобщения, така ли е?

Шивачът облиза устни.

— Такава е истината. Ще кажете ли на тъмничаря да ми даде вино?

— Разбира се.

— Е, добре — Таплоу се почеса по главата, — носех съобщения до лорд Бъкингам под предлог, че нося дрехи или си търся клиенти в лондонската му къща.

— Отговаряше ли Бъкингам някога на съобщенията?