Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— Мистрес Хопкинс! — изкрещях. — Мистрес Хопкинс!

Тесният, вонящ коридор беше потънал в мрак и виковете ми прокънтяха глухо.

— Мистрес Хопкинс! — провикнах се отново.

Около нас старата къща проскърцваше. Бенджамин ме блъсна навътре и тръшна вратата зад себе си. Тръгнахме опипом в тъмнината, открихме дебела лоена свещ и аз я запалих с огнивото си. Ръцете ми трепереха, докато влизах навътре в къщата, Бенджамин ме следваше. Минахме покрай малка, занемарена стая, край прашни, разнебитени стълби, после влязохме в килера или в кухнята. Там беше малко по-чисто. Очукана метална чаша стоеше на масата, а в другия край, в обърнат към покритата с пепел решетка на огнището стол, седеше жена. Главата й беше наклонена напред, раменете изгърбени, а воалът й падаше на лицето. Цялото място лъхаше на смърт.

Приближих се, побутнах я отзад по тила и сподавих вика си. Мистрес Хопкинс, каквато си е била приживе — грозотия с мършаво лице и редичка косица, беше жестоко убита. Очите й бяха изпъкнали, подутият й език беше прехапан между редки и пожълтели зъби, кожата й имаше морав цвят. Червената връв, с която бяха отнели живота й, продължаваше да виси около врата й. Бенджамин вдигна ръката на старицата.

— Не е изстинала все още — измърмори той. — Вероятно е мъртва не повече от час.

— Защо? — попитах. — Защо да убиват някаква старица?

Бенджамин покри лицето на жената с парче плат и седна на масата.

— Някой — заяви той — е знаел, че идваме насам. Но това не беше тайна. В края на краищата, сам наех слуга от Ричмънд, който да открие къде живее мистрес Хопкинс — той потри брадичката си. — Предполагам, че е безполезно да го разпитваме. Може той да е казал на някого къде отиваме, без да си дава сметка какво прави. Не — въздъхна Бенджамин, — някой е знаел, че идваме. Някой, който познава начина на живот и мисленето на свещениците. Един монах, особено отшелник като Хопкинс, би имал неколцина приятели и едва ли би се доверявал на събратята си в Гластънбъри. Затова вероятно е обсъждал делата си със своята сестра, нали?

Бенджамин потропа по масата.

— Очевидното заключение е, че нашият тайнствен убиец е решил да отстрани опасността за всеки случай — той обхвана с жест притихналата, злокобна стая. — Подозирам, че е човек с власт, а може да е и тайният тамплиер, когото вуйчо ми преследва. Все пак мистрес Хопкинс едва ли щеше да отвори вратата на всекиго. Почти няма следи от съпротива, затова мога да заключа, че убиецът е посрещнат с добре дошъл.

Бенджамин посочи към металната чаша.

— Вероятно мистрес Хопкинс му е поднесла вино — погледна под масата и вдигна друга чаша. — Дори му е правила компания. Убиецът я е убедил, че всичко е наред, промъкнал се е зад стола й и е стегнал въжето около врата й.

— Може ли да е търсил някои от записките на Хопкинс? — додадох аз. — Може би нещо, което нещастният монах е поверил на сестра си?

Претърсихме стаите на долния етаж. Намереното в тях будеше съжаление. Убиецът също беше тършувал из стаите. Две очукани ковчежета бяха отворени със сила, няколко евтини украшения бяха захвърлени заедно с парчета пергамент и часослов, по който имаше отпечатъци от мръсни пръсти. Нито една от тези вещи не ни насочваше към следа. Качихме се горе и претърсихме незначителните й притежания, които открихме в прашните, сумрачни стаи.

— Нищо — измърмори Бенджамин.

— Може и да е нямало нищо — отвърнах аз. — Може би мистрес Хопкинс е убита единствено заради това, което се предполага, че е знаела.

Напуснахме къщата и тръгнахме нагоре по Бадж Роу към Чийпсайд. Пробивахме си път през оживения пазар, който от единия до другия си край беше претъпкан с тезгяси, каруци, коне и хора от всички прослойки: от бедняците, облечени в дрипи до богатите, нагиздени в скъпи коприни. Група важни благородници си проправяше път с помощта на трима въоръжени мъже, които вървяха в редица пред тях. Яздеха великолепни бойни коне и носеха вдигнати позлатени копия. Следваха ги знаменосците. Знамената в алено и жълто изобразяваха необичайни символи: черни грифони, алени дракони и сребристи елени.

Продължихме към зловонната смрад на кланиците, където мученето на добитъка, който чакаше реда си, опъна нервите ни и от него ушите ни писнаха. Най-после стигнахме до Нюгейт, тази отвратителна дупка и ад — градският затвор издигнат край портата на старата градска стена. Минахме под арката на Дик Уитингтън 12 12 Сър Ричард Уитингтън (1354–1423) — търговец и политик, кмет на Лондон и член на парламента, първообраз на легендарния Дик Уитингтън, герой от английските пантомими, бедно момче, което става кмет на Лондон. — Бел.прев. и захлопахме по обкованата с метал врата, за да ни отворят.