Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Уолси се усмихна и плесна с ръце.

— Вече обсъдихме всичко, прескъпи ми племеннико. Може да се оттеглите.

Е, какво повече мога да добавя? Двамата с Бенджамин забързахме към нашата кула, като добре обучени кучета. Сигурен съм, че след като и Сантер са си тръгнали, Хенри и Уолси са разтресли стаята от смях. Щом се озовахме на сигурно място в стаята ни, дадох пълен израз на гнева си.

— Изобщо не го е грижа проклетият ви чичо, нали? — креснах. — Така ли се отнася със своята плът и кръв? За стария Шалот, разбира се, не дава и пукнат петак! — додадох горчиво. — Аз чисто и просто съм буца тор, от която ще се отърве, щом му се прииска.

Бенджамин се усмихна.

— Едно от многото неща, които харесвам у теб, Роджър, е, че рядко се оплакваш. Отношението на чичо ми явно те е наранило. Приеми извиненията ми.

(Господи, каква чиста душа само носеше!)

Не позволих да бъда умилостивен.

— Знаете ли — ревнах насреща му, — говорих веднъж с някакъв моряк, който се канеше да отплава на север към Нюфаундленд. Твърдеше, че виждал огромни острови от лед да се носят по морето, но колкото и грамадни да били на повърхността, скритият под водата лед бил още повече. Проклетият ти чичо е същият като тези ледени острови — дрезгаво зашептях. — Грамадна, тлъста, носеща се на повърхността ледена скала!

— Прав си, прав си, Роджър, вижда се и по историята, в която ни въвлече тази вечер. Както казва викарият за женския скут: в него е скрито повече, отколкото окото може да види — Бенджамин ме погледна. — Някой ми го каза като шега. Така и не я разбрах.

— Няма значение, господарю — изломотих аз, — усмивчиците и шегите няма да ни измъкнат от това положение.

Бенджамин развърза червените панделки и разви свитъците, подхвърлени му от кардинала. Прочете първия и ми го подаде — помилването ми за убийството на Брогнар. Вторият беше бележка от някакъв безименен писар, в която се разказваше за старите легенди от Гластънбъри: как няколко години след смъртта на Христос, Йосиф Ариматейски 10 10 Според легендите, Йосиф Ариматейски, човекът, погребал Христос, се преселил в Британия, където донесъл със себе си светия Граал. — Бел.прев. и други бегълци от преследванията на римляните по време на ранното християнство трябвало да избягат и да се укрият в Англия. Йосиф се установил край Уеъри Хил, близо до Гластънбъри. Забил тоягата си и тя разцъфнала — оттогава там цъфти дива бяла роза, от която всяка Коледа се изпраща отрязан цвят на Короната.

Застанал до мен, Бенджамин потупа по пергамента.

— Това няма да се понрави на благородния ни крал — измърмори той. — Всяко споменаване на бели рози, символът на династията Йорк, го докарва до лудост.

— Господи! — измърморих и продължих да чета.

Легендите, изредени от писаря, твърдяха, че Йосиф донесъл със себе си и Граала, чашата, използваната на Тайната вечеря, за която се вярвало, че е заровена някъде в земите около абатството Гластънбъри.

Втората част на документа беше извадка от писанията на живелия през дванайсети век хроникьор Джералд от Уелс, в която се описваше как през 1184 година монасите открили в земите на абатството телата на Артур и Гуиневир в дъбов ковчег. Мястото било обозначено с кръст с надпис: „Тук, на остров Авалон, са погребани прославеният крал Артур и Гуиневир, втората му съпруга.“ По черепа на Гуиневир все още имало следи от руса коса, а когато някакъв монах се опитал да го вземе, черепът се разпаднал на прах. Писарят добавяше, че тези останки били погребани отново през 1278 година под мраморна плоча пред олтара в църквата на абатството в Гластънбъри.

— Вярвате ли на тези писания? — попитах аз. — Рицари от Кръглата маса, магически мечове и мистични чаши?

Бенджамин легна на леглото си и придърпа плаща около себе си.

— На небето и на земята, скъпи ми Роджър, има много повече неща, отколкото мисълта ни може да обхване.

Хубави думи, нали? Дадох ги на стария Уил Шекспир, за да ги използва в пиесата си „Хамлет“.

Същата нощ и двамата спахме зле. Бенджамин викаше в съня си и на два пъти се събуждах. Той също като мен се тревожеше за пътуването ни до Гластънбъри, затова на следващата сутрин слязохме в трапезарията на двореца с подпухнали очи и недоспали. Навъсен прислужник тръшна пред нас недопечен хляб и разреден с вода ейл. Седяхме, потънали всеки в своите мисли, докато вратата не се отвори и в трапезарията не влязоха Мандевил и Саутгейт. Изглеждаха свежи като майски рози. (От стария Шалот да си го знаете, злите по душа рядко имат проблеми със съня!) Седнаха на пейката срещу нас, разговаряха весело за застудялото време и че скоро трябва да се отправим на път към Съмърсет.