Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Погледнах сър Джон и съпругата му. Те седяха строги и застинали като восъчни фигури, а зад тях, тиха като монахиня, беше Рейчъл.

— Темпълкъм е бил владение на тамплиерите? — попитах, изричайки въпроса, който бе на устните и на господаря ми.

Лейди Сантер ни отправи поглед, изпълнен с печал.

— Бил е, а ние се страхуваме от ордена толкова, колкото се прекланяме пред негово величество краля. Моминското ми име е Беламонте. Един от предците ми бил наместник на краля в Съмърсет и Дорсет, отговарял е за задържането на тамплиерите и конфискуването на земите им — измърмори и още нещо, което не чух.

— Говорете по-високо, милейди! — заповяда кралят. — Кажете ни какво ви е известно.

— Разправят — подхвана отново лейди Сантер, — че родът Беламонте е прокълнат и че няма да види добро заради заграбването на тамплиерските владения. Първият ми съпруг загина по време на езда — тя сграбчи ръката на втория си съпруг. — Приех името Сантер. Може пък това да отклони проклятието.

— Няма никакво проклятие, милейди — проговори Мандевил. — Под небето няма нещо, което да не може да се проследи, залови и унищожи. Тук си имаме работа с предателски заговор.

Господарят ми рязко смени посоката на разговора.

— Казахте, че Хопкинс е роден в Лондон?

— Да — отвърна Мандевил.

— Има ли родственици тук?

— Да, по-възрастна сестра. Някога е била заможна. Сега живее скромно. И не, мастър Даунби, бързам да ви уверя, че тя не е участвала в предателските действия на своя брат.

Господарят ми се намръщи.

— Защо питаш? — попита Уолси, вирнал войнствено брадичка.

Бенджамин отвърна на погледа му без да трепне, а аз не изпусках от поглед мъжете наоколо, чиито сърца бяха пълни с дързост и гордост: краля и Уолси — дяволи, облечени в коприна, Мандевил и Саутгейт, от чиито уста се лееше змийска отрова и семейство Сантер, които седяха като издялани от дърво.

В какво се забъркваш, мислех си. Защо ме бяха предизвикали на този дуел? И какво ли ни чакаше? Дали пък нашият тлъст крал не гледаше на нас като на примамка за зверове?

— Зададох ти въпрос, скъпи племеннико, е?

— Чудех се — отвърна Бенджамин — казахте, че Бъкингам е писал на Таплоу, нали?

— Казах.

— Тогава Таплоу на свой ред трябва да е предавал съобщенията на някой друг, нали?

— Както вече казах, скъпи ми племеннико — Уолси нави нагоре ръкавите на копринената си мантия, — дори тук, в кралския двор може да има членове на тайния орден на тамплиерите.

— Навярно те са отговорни за смъртта на Колкрафт и Уорнам?

— Нищо чудно.

— По всичко личи, че са те — продължи Бенджамин безжалостно. — Тук, в Лондон, някой убива двама агенти като отмъщение или защото не са преставали да ровят.

Уолси се усмихна.

— Нямаш равен — промърмори той. — Да, да, Уорнам и Колкрафт вярваха, че в близкото обкръжение на негово величество има тамплиер, но не знаем кой е. Признанията на мастър Таплоу, който беше подложен на най-жестоки изтезания при разпита, не са ни от полза.

— Тогава защо да ходим чак до Темпълкъм? — попита остро Бенджамин. — Прескъпи ми чичо, разполагате със своите агенти — той кимна към Мандевил и Саутгейт. — И как ще ни уверите, че няма да ни сполети съдбата на Уорнам и Колкрафт?

Кралят се навъси буреносно.

— Защото аз искам да идете там! — светкавично се намеси Уолси и после затегна примката. — Ще бъдете възнаградени, не се съмнявайте. Що се отнася до обвинението към мастър Шалот в измяна, в участие в дуел почти пред очите на краля, то ще бъде отменено! — Уолси разпери ръце. — Впрочем, помилването вече е в сила.

Ако тлъстият му кучи син не продължаваше да се взира в мене, щях да избухна в луд смях. Бенджамин, благословен да е от Бога, само въздъхна, виждайки как хитро Том Уолси ни беше вкарал в клопката.

Усмихна се изнурено.

— В такъв случай, скъпи чичо, ние сме твои покорни слуги.

Настроението в стаята се повиши. Мандевил, този лешояд, се надвеси към нас.

— Присъствието ви е чест за нас, мастър Даунби. Помощта ви, не се съмнявам, ще бъде безценна.

Уолси подхвърли на масата пред племенника си свитък, завързан с червена панделка.

— Тук има още подробности около случая. Можеш да ги проучиш, когато ти е удобно.

Появи се още един по-тънък свитък.

— А това, мастър Шалот, е вашето помилване за убийството на Робърт Брогнар — Уолси сви рамене. — Бил е обикновен уличен побойник и няма да липсва на никого — после ми се усмихна.

О, не, рекох си, клетникът Брогнар няма да липсва никому, кардиналът го беше използвал за мръсната работа: обвинението ми в измяна е било готово още в мига, в който съм извадил меча си. Не ми донесе кой знае каква утеха мисълта, че хитрият Уолси вероятно е искал Брогнар да ме направи за посмешище, както и да ми навлече обвинение в предателство. Вместо това аз го убих и така пресякох всеки присмех, затова пък „престъплението“ ми стана още по-тежко.