Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Сантер прочисти гърлото си.

— Господарят ми лорд Бъкингам — започна той и се закашля, — имам предвид, предателят Бъкингам, дойде в къщата ми една петъчна вечер през късната есен на миналата година. Стори ми се странно, макар да поддържахме връзка по въпроси, свързани с имението. Той много рядко идваше толкова далече на юг, въпреки че ми бяха известни близките му отношения с отец Хопкинс.

— Колкото до свещеник Хопкинс, той е роден в Лондон — продължи Сантер, — монах от бенедиктинския орден в Гластънбъри, но е бил освободен от монашеския си обет, за да поеме поста капелан на Темпълкъм, и да служи като свещеник на отдалечените земеделски стопанства в земите на абатството в Гластънбъри — Сантер сведе поглед към масата и към нас. — Хопкинс беше чудак, занимаваше се със старинни предмети и история. Знаеше всички легенди от Съмърсет и Девън и можеше да разкаже до една легендите за крал Артур.

— Споменавал ли е светия Граал или Екскалибур? — прекъсна го Бенджамин, без да обръща внимание на ядосаното смръщване на чичо си.

— Случвало се е да го прави, докато седяхме на масата, но прекарваше повече от времето си или в своята стая, или в така наричаните от него „пътешествия“, по време на които посещаваше стопанствата или издирваше нови тайни.

— Какви тайни? — попитах.

— Тайни около крал Артур и местонахождението на неговия Граал. Стаята му беше винаги пълна с ръкописи.

— Къде са сега ръкописите? — попита Бенджамин.

— Унищожени са — безстрастно отговори Сантер, недочакал края на въпроса. — Лудият свещеник ги изгори до един, преди да дойде в Лондон.

— Продължавай, Джон — заповяда Уолси.

— Прескъпи ми чичо, един последен въпрос, може ли?

Уолси кимна ядосано.

— Сър Джон, добронамерено ли се държеше с вас и семейството ви Хопкинс?

— Не — отвърна разпалено Сантер. — Вече го обясних. Държеше се настрани от всички ни. О, да, изпълняваше задълженията си на свещеник, отслужваше литургиите, изповядваше, но се виждаше, че не влага никакво сърце в тези си действия. За него те бяха повече задължение, отколкото част от призванието му — сър Джон погледна към жена си и дъщеря си. — Май не харесваше жените. Аз самият го виждах рядко, а жена ми и дъщеря ми не си спомнят да са разговаряли с него повече от десет минути.

— Така е — намеси се кротко Рейчъл и в маслинените й очи се появи усмивка, която ме накара да забравя начаса, че седя на една маса с ненадминат убиец.

— Продължавай! — Хенри затропа по масата.

— Вече знам — припряно продължи Сантер, — че Хопкинс често е посещавал моя господар Бъкингам и когато херцогът беше на посещения в Темпълкъм, той ме помоли да се срещнем в покоите ми. Херцогът беше силно развълнуван, твърдеше, че Хопкинс му е разкрил, че Граалът и мечът на Артур все още съществуват, че изгаря от желание да ги намери и че според Хопкинс, ако свещеникът разгадаел някакъв таен код, тези безценни реликви можели да бъдат негови, на Бъкингам.

— Този таен код — намеси се Бенджамин — е гатанката, която умиращият в Тауър Хопкинс е казал и която чухме преди малко от негово преосвещенство кардинала.

— Да, да — потвърди Сантер.

— И къде я е открил Хопкинс?

— Изглежда, е била написана на листче, изпаднало от някаква книга — стара хроника в библиотеката на абатството в Гластънбъри.

— Не знаем дали това е истина — рече Мандевил, — но може да се провери.

— Както и да е — продължи Сантер, доловил по потропването на пръстите по масата нетърпението на краля. — Попитах господаря си лорд Бъкингам за какво са му притрябвали подобни реликви и той ми отвърна: кой знае? Кой знае докъде може да се издигне човек, щом в ръката си държи меча на Артур и пие от чашата, от която е пил и самият Христос?

— Скъпи чичо — преднамерено меко рече Бенджамин — нима това е предателство? Лорд Бъкингам е бил като всички останали мъже с власт. Впрочем и негово величество кралят, и вие сте запалени колекционери на реликви.

— Но не са предатели — пресече го Мандевил. — Виждате ли, мастър Даунби, Бъкингам не знаеше, че двамина от моите хора, опитни в изнамирането на доказателства за предателство, бяха членове на свитата му.

Бенджамин се усмихна.

— Говорите за Колкрафт и Уорнам, които по-късно са били удушени с въже?

За миг Мандевил изгуби част от самообладанието си. Ехидната му усмивка се стопи и той захапа ядно върха на палеца си.

— Да — кимна той, — да, мастър Даунби, Колкрафт и Уорнам, които по-късно бяха убити, но този въпрос ще почака. Достатъчно е да кажа, че в Темпълкъм те са се добрали до сър Джон Сантер и са го разпитали за разговора с Бъкингам. Лорд Темпълкъм е проявил достатъчно прозорливост и е засвидетелствал верността си, като е казал истината.