Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Капитанът се намръщи.

— Може и така да е — погледът му стана по-настоятелен. — Вие сте мастър Даунби, племенникът на кардинала, нали?

— Да.

— В такъв случай, сър, трябва да ви е известно, че дуелите са забранени с изрична заповед от негово величество и да извадите меч за дуел в дома на краля е равносилно на измяна. Мастър Шалот, задържан сте!

Загубил ума и дума, гледах пребледнялото лице на Бенджамин, който безпомощно сви рамене.

— Последвай ги, Роджър — прошепна ми дрезгаво. — Ще уредя среща с чичо.

Войниците му обкръжиха и почти ме изблъскаха от двора. Завихме и се спуснахме по някакъв коридор. Оказа се, че Мандевил и Саутгейт са стояли през цялото време в коридора и са наблюдавали представлението. По всичко личеше, че двамата кучи синове се забавляват чудесно. Саутгейт вдигна ръка и охраната спря, а Мандевил ме сграбчи за ръката.

— Не ти остави никакъв избор, мастър Шалот — промърмори той. — Ние затова и си тръгнахме. Видяхме, че този скандалджия идва насам и решихме, че ще ни навлече само неприятности.

О, безкрайно ви благодаря, рекох си наум. Но така е устроен светът. Има ли някъде кал, старият Шалот не може да не нагази право в нея!

Мандевил и Сантер се отдръпнаха и войниците ме поведоха към тясна част от сградата, която служеше и за отбранителна кула на двореца. Блъснаха ме вътре, дадоха ми свещ, бокал с разредено с вода вино и парче хляб — сигурно най-твърдия, който са могли да открият в кухнята. Когато го задъвках, потънал в размисли за късмета си, открих, че е плесенясал. Сигурно едноокият готвач бе разбрал за угоения петел, който откраднах. Седях затворен с часове.

В началото гневът още кипеше в мен и на висок глас крещях, че съм невинен пред студените сиви стени и двата едри плъха, които сякаш изникнаха от нищото. Плъховете слушаха протестите ми, а когато се унесох в неспокоен сън, изгризаха хляба и изпиха до капка виното ми от очукания бокал. Събудих се премръзнал по тъмно и ме обзе страх. Онзи надут пуяк — Бог да опрости греховете му, който и да е бил — нарочно беше предизвикал дуела. Кой го беше изпратил? Кой беше подготвил това малко представление?

После се сетих за краля, с неговите свински очички, за нашия господар кардинала, майстора на интригите и страхът ми се превърна в ужас, от който сърцето ми замря.

Не съм някое наплашено псе, което би се съгласило да стои мирно во веки. И в по-напечени положения съм се оказвал, не се съмнявайте: бил съм на бесилката в Монфокон; диви зверове са ме преследвали из бордеите на Париж и лабиринтите на Франсоа I; спасявал съм си кожата с плуване в Босфора, а веднъж кръвожадни лютерани ме бяха хванали натясно в руините на античния Рим. Затова престоят ми в отбранителната кула на двореца Ричмънд далеч не ме хвърли в ужас, по-скоро само ме постресна. Повърнах само два пъти и панталоните ми скоро изсъхнаха. (Капеланът ми няма да се отърве с толкова малко, ако не престане да се кикоти и не започне да пише. Знаете ли, не мога да погледна лицето му, без да ме споходят мисли за пъкления огън!)

Най-после потънах в сън, а когато се събудих, бях премръзнал и гладен. Вперих очи в малката решетка високо горе на стената, видях, че нощта е паднала, и реших, че всички до един са забравили за мен. Не бяха, разбира се. Час по-късно вратата на килията се отвори и Бенджамин влезе, понесъл в ръка чаша горещо вино с мляко и подправки. (Да даде Бог покой на душата му, господарят ми беше предвидлив човек.) С извадени мечове в ръце след него влязоха и неколцина от свитата на кардинала. Под островърхите шлемове лицата им бяха навъсени.

— Хайде, Роджър — продума тихо Бенджамин. — Негово преосвещенство кардинала, а да не споменаваме и негово величество краля, искат да ни видят.

Не свали очи от мен, докато допивах чашата, а после подуши наоколо.

— Тук мирише особено — отбеляза той. — Несъмнено мястото не подхожда на човек като теб, Роджър.

(Бог да го благослови, беше толкова чистосърдечен!)

Облечените в ливреите на Уолси придворни ни съпроводиха нагоре по стълбите, по дългите облицовани с дърво коридори до кабинет, разположен високо в една от кулите. Стаята беше потънала в мрак, единственият източник на светлина бяха восъчните свещи, наредени на гладка овална маса. Негово дяволско преосвещенство искаше срещата ни да остане в тайна.

Облечен в пурпурен, подплатен жакет и с бяла риза от чиста коприна, обшита по маншетите и яката с брюкселска дантела, кралят седеше почти проснат начело на масата. Казвам „почти проснат“, защото ми се стори пиян. Затлъстялото му лице беше зачервено, а грубиянският, вторачен поглед на очите му изглеждаше по-опасен от всякога. (Помня тъмните очи на Ан Болейн. Какво, за Бога, е видяла в него? Два дни преди да изгуби главата си, Ан ми довери, че ако може отново да изживее живота си, по-скоро би се венчала за самата Смърт, захапала кост, отколкото и миля да извърви придружена от нашия тлъст крал. Съгласих се с нея.)