Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— Приемете извиненията ни — заяви той. — Не искахме да ви засегнем, сър.

Предполагаемият ми съперник не отклони и за миг погледа си от лицето ми.

— Спорът ми не е с вас, мастър Даунби — отвърна той без помен от враждебност. — Нямам за какво да споря с племенника на кардинала, но този хубостник тук ми нанесе обида.

— Не съм — оправдах се аз. — Не ми е добре, сър. Оставете ме да си вървя.

Бенджамин отново се изпречи между двама ни.

— Отдръпнете се, сър — нареди господарят ми. — С вас нямаме сметки за разчистване.

— Вие нямате, мастър Даунби — повтори мъжът и стомахът ми се присви от ужас, като си дадох сметка, че знае имената ни. Сдърпването беше предварително обмислено. Мъжът нарочно беше направил така, че да ме предизвика на дуел, затова и в съзнанието ми се въртяха две неща. Първо, мога ли да избягам? Второ: ако не мога да избягам, дали ще пострадам?

Нехранимайкото измъкна меча си и опря безжалостния му връх на земята.

— Можете да си тръгнете и двамата — рече и подигравателно полюля бедра. — До довечера всички ще говорят за смелостта на „мистрес Шалот“. Мистрес Шалот! Мистрес Шалот! — не спираше да тананика той.

— Какво има, девойче? — присмя ми се той и наклони глава встрани. — С тези чудни очи, човек никога не знае къде гледаш — вдигна пръст. — Хрумна ми нещо! Ако се наведеш и ми позволиш да те шляпна по дупето с плоската част на меча си, ще те пусна да си вървиш.

При тези думи и Бенджамин сграбчи дръжката на меча си.

— Ако извадите меча си, мастър Бенджамин — додаде побойникът, — просто ще си тръгна.

— Моля ви — едва проговорих, докато отчаяно оглеждах безлюдния двор.

— Моля! — изимитира ме в отговор мъжът.

— Нямаш избор — прошепна Бенджамин.

Със свит стомах, цял изтръпнал, съблякох елека си, събрах всичките си сили и си придадох колкото можех по-смел вид. Заехме позиции. Кръстосахме мечове, веднага след дадения сигнал за начало и дуелът започна. Присвил едното си око, непрестанно се движех, мечът ми не знаеше покой. Нехранимайкото се забавляваше с мен, отстъпваше и нападаше. Парира един мой удар. Притворих очи. Мъжът ме заобиколи и ме шляпна отзад с плоското на меча си.

— Мистрес Шалот! — провикна се той.

Потърсих с очи Бенджамин, но той беше извърнал поглед. Тогава се случи нещо странно. Старият Шалот си пазеше и скъпеше кожата, но шляпването отзад изведнъж нарани жестоко гордостта ми (където и да беше скрита до този миг), спомних си думите на учителя си по фехтовка. Отворих очи и вперих поглед в подскачащия около мен самохвалко. Изведнъж го видях като въплъщение на всичките унижения в моя живот: подигравателното пренебрежение на Уолси, покровителственото отношение на Агрипа, ироничните и насмешливи подмятания, че се крия зад полите на господаря си. Накратко, спрях да се владея и придобих смелост.

Отпуснах меча си. Присвих очи, заех правилна стойка и тогава започна един съвсем друг дуел. Жадувах да убия кучия син и той го разбра. По страните му избиха алени петна, страх изпълни очите му, а устните му провиснаха. Дъхът му започна да излиза на пресекулки. Нападахме се, отблъсквахме атаките си, нанесохме си рани и пробождания. Клетият глупак! Оказа се нищо и никакъв уличен побойник и, Бог ми е свидетел, намерението ми беше само да го раня. Нападнах, прицелих се в ръката, с която държеше меча, едновременно с мен той също пристъпи и мечът ми хлътна в незащитената част на тялото под гръдния кош.

Пуснах дръжката на меча си и вперих в него ужасения си поглед.

Мъжът отвръщаше на погледа ми, сграбчил острието на меча ми, а от раната шуртеше кръв. Изпусна своя меч, пристъпи към мен, кръв рукна от устата му, както и от очите му, които все така гледаха с изумление, преди погледът в тях да стане безжизнен и той да се строполи на земята.

Бенджамин го обърна по гръб.

— Съвсем мъртъв — промърмори неясно той. — Бога ми, Роджър, не ти остави никакъв избор.

Усмихна ми се леко.

— Не съм си и представял, че те бива толкова да се дуелираш.

— Нито пък аз, господарю!

Силно замаян, седнах на тревата. Тъкмо бях измъкнал меча си от трупа, когато портите на двора внезапно се отвориха и към нас забърза отряд от пазачите на кардинала, въоръжени с алебарди. Обкръжиха ни, свалили надолу върховете на копията си. Червенокосият им, тлъстолик капитан измъкна меча от ръката ми.

— Сър, как се казвате?

Щракна с пръсти и двамина от войниците му ме принудиха да коленича.

— Моят прислужник се казва Роджър Шалот — заяви Бенджамин. — Този мъж го предизвика и направи всичко възможно да го принуди да се дуелират.