Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Семейство Сантер се появиха в Градината с фонтаните, сякаш случайно минаваха оттам по време на разходката си из двореца. Господарят ми затвори книгата, която четеше, и насочи цялото си внимание към тях, докато се приближаваха.

— Чудех се кога ли ще дойдат — тихо рече той.

— Защо?

— Твърде незначителни сме, та сами да се представим — ядно изрече Бенджамин, — затова те трябва да благоволят да дойдат при нас. Пък и ако трябва да се вярва на Агрипа, на връщане ще трябва да пътуваме с тях. Така че, Роджър, изправи се и се дръж подобаващо.

Изправихме се, а новодошлите важно пристъпиха към нас. Представихме се един на друг, ръкувахме се, целунахме на дамите ръка. Сър Джон се поотдръпна и се прокашля.

— Осведомиха ме — каза гръмко той, с носов изговор — че ще пътуваме заедно на връщане към Съмърсет. Такива ми ти работи! — разпери ръце. — Уви! Уви! Какво мога да кажа?

Какво ли, мина ми през ума. Сър Джон беше от хората, които непрестанно дебнат за сгодния случай. Можех да си представях как при първа възможност е предал поверените му тайни на злощастния Бъкингам.

— Бяхте на екзекуцията на добрия херцог — изтърсих ни в клин, ни в ръкав.

— Добър ли? — тросна се лейди Биатрис. — Бъкингам готвеше заговор срещу нашия крал. Истински Юда в двора на Хенри. Откъде у вас това отношение към него?

— Човекът е покойник — не закъсня отговорът ми. — И душата му вече е при Бог. Защо да говорим лошо за него?

Сантер потърка очи и предпазливо ме изгледа.

— Така е, така е — прошепна той, — добър господар беше, но тръгна да ловува из опасни тресавища.

— Благородно е от страна на мастър Шалот, че защитава херцога — проговори Рейчъл Сантер с нисък, кадифен глас.

Погледнах я и сърцето ми се заблъска в гърдите. Вдигнатото й, пленително лице беше като направено от коприна в преливащи златисти тонове. Обхвана ме желание да погаля страната й или нежно да помилвам дългата й, изящна шия. Потърсих присмех, дори сарказъм в погледа й, но очите й бяха искрени, а на леко разтворените устни нямаше и следа от подигравка. Смутих се и се наведох в почтителен поклон.

— Толкова сте любезна, мистрес.

Бенджамин си ме знаеше, затова ме сбута с лакът. С друго освен с онова в гащите си не мислех, а ставаше ли дума за красиви жени, дискретността, както и много други неща, стига да зависеше от мен, отиваха по дяволите.

— Хайде, Рейчъл — троснато каза лейди Биатрис, — ние с баща ти имаме и други задължения.

— Искаш да кажеш с втория ми баща — тихо рече тя.

Усмихнах й се на свой ред. Имаше някаква прилика между лейди Биатрис и Рейчъл, но дотогава се чудех как червендалест, грубоват селянин като сър Джон е създал такава красавица.

— Аз съм твой баща — твърдо рече той.

Лейди Биатрис улови ръката на съпруга си и погледна Бенджамин. Мен подмина с презрително прижумяване. Но старият Шалот беше привикнал на такова отношение.

— Сър Джон е мой втори съпруг — обясни тя. — Бащата на Рейчъл почина, когато тя беше още дете.

— Доста дълго време съм била дете тогава, майко — отвърна Рейчъл. — Татко е мъртъв едва от пет години.

Каква мила картинка! Няма нищо по-любопитно от семейната кавга. Погледнах отново към Рейчъл, от гледката на пленителното й лице чувствителното ми сърце запърха от удоволствие. Майката ме отхвърляше, но защо пък дъщерята да не се окаже по-благосклонна към мен? (Виждам, че моето попче се подхилква. Мисли, че съм искал на часа да я замъкна в леглото. Не, старият Шалот не беше такъв. Или поне не чак такъв, исках само да съм близо до нея. Погледът ми да среща нейния и да потъвам в онези красиви, тъмни очи. Не на всички мислите са мръсни като нужници!)

Като си помисля, тогава едва не се разрази истинска семейна кавга, но портата към Градината с фонтаните се отвори и се появиха сър Едмънд Мандевил и Джефри Саутгейт, следвани от двама мъже с обръснати глави, гладки като гълъбови яйца, които си приличаха като две капки вода. Сър Джон се извърна и пребледня, като ги видя.

— Хайде — прошепна той — чака ни работа.

Отдалечиха се. Лейди Биатрис все така се облягаше на ръката на съпруга си. Рейчъл се обърна леко и ми се усмихна, убеден съм.

Както и преди Мандевил и Саутгейт минаха покрай нас така, сякаш не съществуваме. Стоях и наблюдавах като парализиран двете чудновати същества, които се мъкнеха след тях — двама близнаци, които със затлъстелите си, бледи лица, здраво стиснати устни и обръснати до голо глави ми приличаха на евнуси.