Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— Кой е това? — прошепна господарят.

— Джон Уорнам — отвърна Агрипа. — Колкрафт беше убит по същия начин.

Бенджамин, който изглежда имаше железен стомах, приклекна и старателно огледа аленото въже.

— Прилича на шнур — отбеляза той — от нечий плащ.

Взираше се във възела. Наблюдавах го, като се мъчех погледът ми да не пада върху разкривеното, почерняло лице. Бенджамин се изправи, изтупа прахта от коленете си, излезе и застана в притъмнялата градина. Ние с Агрипа го последвахме.

— Кога са го намерили?

— Рано тази сутрин при един от развъдниците на шарани по-надолу, близо до реката.

— От колко време е мъртъв?

— Изчезна преди около два дни.

— Който и да го е сторил — отбеляза Бенджамин, — бива си го с примката.

Леко докосна своята шия и ми отправи крива усмивка.

— Бъди нащрек с въжето, Роджър, изкусните убийци могат да са и почти деца, а ще ти метнат въжето около врата и ще ти светят маслото за секунди. Знаеше ли го?

(По онова време не го знаех и поклатих глава в знак на отрицание. Вече знам! В някой от дневниците си ще ви разкажа историята за това как подкупих Черния евнух, който отговаряше за харема в Константинопол. Ужасяващо място с мраморни стени, благоуханни градини и тихо промъкваща се към жертвите си смърт. Турците не вярват в публичните екзекуции. Вместо това си имат отряд дворцова охрана — войници, наричани „Градинарите“, които носят със себе си червени въжета. Щом някой мъж или жена изгуби благоволението на султана, дават им знак, Градинарите се появяват и до няколко секунди жертвата е удушена.)

(Понякога може да става дума за чиста прищявка. Веднъж някакъв везир, най-важният от съветниците на султана, решил да се отърве от целия си харем. Всички жени били удушени, наблъскани в торби с камъни и хвърлени в Босфора. Един следобед, докато се изнизвах крадешком от палата на султана, се наложи да скоча от лодката, с която бягах и да се гмурна в плитчините на Босфора, Може и да не ми хванете вяра, но здраво вързаните в горния си край, зловещи торби с труповете на жените от харема бяха осеяли дъното. Морските течения ги държаха изправени. Можете ли да си го представите? Море от убити жени в морето? Гледам, че нищо и никаквият ми капелан се подсмихва. Според него си измислям. Къде ти! Умея да плувам като риба и често се е налагало да го правя. Ако не ми вярва, ще го замъкна до най-близкото езеро и ще му покажа!)

(Виж ти, заплахата го накара да млъкне, наистина, доста се отклоних от разказа си.)

— Уорнам е бил един от агентите на кардинала, така ли? — попита Бенджамин.

Агрипа кимна и добави:

— Както и Колкрафт.

— Но защо е трябвало да бъдат убити? — сякаш говорейки на себе си, додаде Агрипа. — Каква е ползата от мъртвите шпиони?

— Вероятно са знаели нещо — отвърнах.

Агрипа поклати глава в знак на отрицание.

— Не. Мисля, че вече бяхме събрали необходимите ни сведения. Бъкингам е мъртъв, Хопкинс също — намръщи се той. — Е, само времето ще покаже.

И се заклатушка нанякъде, а ние се върнахме в стаите си.

В следващите няколко дни ни оставиха да се занимаваме със собствените си дела. Пред очите ни на няколко пъти се мерна отдалече облеченият в алена копринена мантия Уолси и от време на време го виждахме на пищните пиршества в залата. Всички трябваше да разберат, че Великият звяр е в двореца.

Крал Хенри изглеждаше поостарял, но беше все така внушителен със светлата си коса и брада и тъмносини, чак черни очи, от които сякаш нищо не оставаше скрито. Носеше прекрасно съчетани къси прилепнали жакети, украсени със скъпоценни камъни, сребристи панталони и обувки, обточени с розови панделки и с висок ток, които го правеха да изглежда още по-едър в сравнение със заобикалящите го. Великият убиец обичаше да се отдава на забавления и се потапяше в празненства, независимо от опасностите, които го дебнеха.

Изглежда някой глупак му беше разказал някоя и друга история за крал Артур и това бе погъделичкало въображението му, затова на третата вечер от престоя ни в Ричмънд кралят уреди великолепно представление. Отведоха ни заедно с другите гости (кардиналът все още не беше приел племенника си) в просторна зала, осветена от стотици свещи от чист восък. Окачените по стените пищни венециански гоблени проблясваха в алени, жълти и златни тонове, в отсрещния край украсеното като пещера помещение се виждаше сцена, цялата в зелено. Представляваше приказен замък с високи, каменни и назъбени стени, увенчани с кули. В продължение на две седмици дърводелци и занаятчии се бяха трудили, за да изградят този Chateau Vert или Зеления замък, чиито дървени части бяха покрити със зелена хартия, метални листове и зеленикава боя. На светлината от свещите впечатляващият замък хвърляше зеленикави отблясъци и изглеждаше като приказно видение.