Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Досещате се какво последва. Осем красиви жени изпълняваха ролите на Красота, Чест и така нататък, и трябваше да защитават замъка от осмина благородници, предвождани, разбира се, от глупавия тлъст звяр. Осмината лордове, приели имената Любов, Младост, Вярност и така нататък хвърляха към защитничките на Chateau Vert цветя и в отговор бяха засипани с розова вода и сладкиши. Всички приемаха играта на сериозно. Едва се удържах да не избухна в смях, като видях как най-важните хора в кралството се забавляват с подобни детински игри.

Господарят ми седеше неподвижен, доста мълчалив и вглъбен в себе си и обмисляше казаното от Агрипа. Аз се съсредоточих върху храната. Имаше овнешко месо в бира, патица в портокалов сос, сладкиши, млечен крем и чаши кларет и охладено вино. Пих като за последен път в живота си.

На едно друго представление в Шутърс Хил се игра комедия, в която Тлъстия Хенри в зелени одежди играеше Робин Худ. По време на това представление вниманието ми привлече само новата любов на Великия убиец: тъмнокоса девойка с маслинени очи, която се движеше с омайваща грация и която се радваше на особено внимание от страна на краля.

Тогава за първи път видях Ан Болейн. Не беше красавица в общоприетия смисъл на думата, но от нея струеше неустоима чувственост, която привличаше като магнит мъжките погледи. До нея ниската и трътлеста кралица, испанката Катерина Арагонска изглеждаше като нощно гърне до изящна ваза.

Горката стара Катерина! Толкова деца беше носила под сърцето си, а оживя само едно: дребната, червенокоса Мери, с изпито лице, която следваше майка си по петите. Свети Боже, какво само причиняваме на децата си! Мери израсна изпълнена с омраза към баща си, изживя дните си, копнееща за рожба, също като майка си. Знам го. Даде ми молитвеника си, преди да умре. Още го пазя. Онази част от молитвеника, където е молитвата, предназначена за майките, които жадуват Бог да ги дари със здрава рожба, беше покрита с толкова следи от сълзи, че мастилото се беше размило.

Всички те вече са само прах и пепел. Седя си тук, потънал в спомени за подрипването на Тлъстия Хенри, когато се правеше на Робин Худ. С годините Хенри изби всички участници в онова представление, а после на свой ред беше убит. Да, убит. Признавам го днес. Нямам пръст в убийството му, но знаех за него. Неговите съветници му дадоха арсен, от който в стомаха му изригна лава. Прекара дълги дни във вонящата постеля, с кървясали очи и мъртвешки цвят на кожата, без да може да преглътне нищо. Кожата му започна да се бели, тлъстините му започнаха да се топят, а от стомаха и топките му потече кръв. Умря с пяна на уста и толкова подут език, че устата му седеше полуотворена. Наложи се да натъпчат тялото му в ковчега, както се натъпква гнила слама в чувал. Колко е преходна земната слава!

След няколко дни, прекарани в безцелно шляене из Ричмънд, животът в двора се поуталожи. Отделяхме повече внимание на Сантер, както и на зловещото присъствие на шпионите. Последните се придвижваха из помещенията като сенки. Започнах да храня таен ужас от сър Едмънд Мандевил. Беше мрачен като Луцифер, красивия паднал ангел, изпаднал в немилост. Беше красив, с натрапчива средиземноморска хубост. Имаше матова кожа, смолисточерна коса, добре подстригана брада и мустаци, устните му имаха странна извивка, а очите му гледаха присмехулно. Изглеждаше като човек, който и на себе си няма доверие, а какво остава за другите.

Джефри Саутгейт, неговият лейтенант, изглеждаше по-общителен, имаше рошава, рижа коса, надвиснали вежди и бледа кожа. Леко фъфлеше и имаше резки движения, но ако господарят му беше шпага, той приличаше на наточена кама.

Срещнахме се с тях в градината с фонтана няколко дни след пристигането ни в Ричмънд. Бенджамин четеше някакъв ръкопис от библиотеката, а аз седях, отегчен до смърт, потънал в мисли какви да ги забъркам.

Семейство Сантер първи се приближиха до нас. Сър Джон беше грубоват, но проницателен земевладелец, който добре знаеше къде му е интересът. Беше от онези, които ще те черпят едно в кръчмата, ще те развеселят с някоя история, но само лапнишаран би се доверил на такъв човек. Очите му ме подсетиха за очите на краля — леденостудени и мънички като на свиня. Съпругата му, лейди Биатрис, беше възвърнала достойнството си на някогашна красавица, бледото й лице имаше разглезено и доста чувствено изражение. Непрестанно се облягаше на ръката на съпруга си, сякаш беше решена за нищо на света да не го изпуска от хватката си. Дъщеря й Рейчъл притежаваше изпепеляваща красота. Обикновен синкав воал покриваше косите й, тя носеше скромна тъмносиня рокля от чиста вълна, извезана със злато по врата и маншетите.