Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— Вярвате ли на всичко това? — рязко им зададох въпроса, който бях отправил и към Бенджамин.

— Дали вярваме на кое? — остро отвърна Саутгейт.

— Ами в меча на Артур и чудодейната чаша?

— Щом кралят вярва — отвърна Мандевил, — вярвам и аз. Вярваме всички, мастър Шалот, в името на здравия ред, силните правила и против безсмислените и безплодни бунтове.

Двамата му странни помощници се вмъкнаха в стаята и без дори да ни удостоят с поглед, се запътиха към друга маса, на която се настаниха.

С пълна уста Мандевил кимна към двамата.

— Смятате ни за жестоки и безмилостни, така ли, Шалот? Тогава си спомнете за Козма и Деймиън. Или още по-лошо, за по-големия им брат, който се опитал да избяга. Знаете ли какво направили турците? Съблекли го гол, приковали го към земята, привързали тръба от едната му страна и взели гладен плъх — Мандевил отпи от бирата си, — не от нашия английски вид. Плъховете в Азия са две стъпки дълги от главата до опашката. Та, вкарали плъха в тръбата, а в другия й край запалили огън. На плъха му остава само един начин за спасение — като си пробива път през жива плът.

Повдигна ми се и хвърлих поглед към двамата гологлави близнаци. Вече не ми изглеждаха толкова ужасни, колкото достойни за съжаление. Отново вперих поглед в Мандевил и Саутгейт. Каквото и да ми разправяха, тези двамата си бяха съвсем луди. Почитта им към закона и реда беше толкова голяма, че граничеше с безумие. Бяха истинско въплъщение на идеите на Макиавели, изложени в „Принцът“. Каквото и да поискаше от тях Хенри, тези двамата щяха да го изпълнят.

— Защо ни е да ходим до Гластънбъри? — измърморих, преди господарят ми да успее да ме спре.

Мандевил ми се изсмя, а после здравите му зъби захапаха парче ръжен хляб.

— Мастър Шалот, на вас и на вашия господар ви се носи славата на хора с набито око и схватлив ум. Ходите ли на лов?

— Не и ако мога да го избегна!

— Би трябвало да ходите, Шалот. Най-вече на лов с хрътки, тъкмо това ще правим в Съмърсет. Ще отидем на лов за предатели и ще открием реликвите, които кралят пожела. Ние сме ловци, а вие сте нашите хрътки.

Господарят ми ме дръпна за ръкава и аз преглътнах язвителния си отговор. Благоразумно напуснахме залата. В коридора го сграбчих за лакътя.

— Не съм ничия хрътка, господарю!

Бенджамин поклати глава.

— Не се хващай на приказките им, Роджър, не им се хващай! Имаме си други грижи.

— Какви грижи?

— Сестрата на Хопкинс, без да споменаваме шивача Таплоу.

— Мастър Шалот!

И двамата се обърнахме. Рейчъл Сантер стоеше в коридора, красива като лятна зора, макар лицето й да беше бледо и тъмни кръгове да обграждаха очите й.

— Мастър Даунби, мастър Шалот — тя се огледа страхливо през рамо.

— Какво има, мистрес? — попитах, захласнал се по прекрасната й гръд, която се издигаше и снишаваше от вълнение.

— Не знам — запъна се тя, — но съм обзета от страх. Ръцете на сър Джон са изцапани с кръвта на Бъкингам, а Мандевил и Саутгейт ме плашат. Ще си пъхат носовете там, където не им е работа.

Погледнахме я.

— Не разбирате — прошепна тя дрезгаво. — Живея в Темпълкъм. Да ми прости Бог, усещам присъствието на призраците на рицарите-тамплиери.

— Рейчъл! Рейчъл!

Девойката ни отправи последен, пълен с отчаяние поглед, поклати глава и се скри зад ъгъла, за да отвърне на майка си.

Бенджамин подритна тръстиките по пода.

— Моли се — почти негласно рече той. — Моли се, Роджър, да се върнем живи и здрави от Темпълкъм!

(Сякаш не го правех и без подобен съвет!)

Върнахме се в стаята си за плащовете и кесиите, но ми се стори, че Бенджамин се бави умишлено.

— Трябва да тръгваме, господарю.

— Още малко, Роджър, чакам някого.

Потъна в едно от своите мрачни настроения, затова го оставих на мира, отидох до прозореца и се загледах навън в прислужницата, която носеше кани с мляко от оборите до кухнята. Най-накрая на вратата се почука и влезе някакъв младеж с мазна коса, облечен в износен кожен елек и изпокъсани панталони. Поклони се на Бенджамин, като да поздравяваше велик лорд.

— Научи ли адреса? — попита господарят ми.

— Да, сър.

При други обстоятелства ломотенето на младежа щеше да ме разсмее.

— Е?

— От дълги години сестрата на Хопкинс е вдовица — отвърна му младежът. — Живее на малка уличка, пресечка на Уотлинг Стрийт, точно след кръчмата „Сврака и корона“.

— Благодаря — Бенджамин подаде монета на младежа и затвори вратата след него.

— Мистрес Хопкинс ли — попитах, — пресечка на Уотлинг Стрийт? Тя пък какво общо има с цялата тази работа, господарю?