Пол Дохърти - Убийствата на Граала

— Не, не отговаряше.

— Какво друго правехте?

Таплоу се примъкна по-близо. Да ми прости Бог, но приличаше на покрита с кал жаба, приклекнала в сумрака. Наложи се да притисна носа си заради непоносимата смрад и само си пожелах господарят ми да приключи по-бързо с въпросите си.

— Какво друго правехте? — отново попита Бенджамин.

— Ходех насам-натам по поръчения на Хопкинс. Оставях съобщения тук-там, но нищо особено.

— Защо го правехте? — Бенджамин погледна към мъжа. — Защо му е било на един шивач да се забърква с някакъв луд монах и предател? Особено пък на човек като вас, Таплоу, който е приел доктрината на Лутер за реформацията?

Таплоу сведе очи.

— Преди бях католик — запелтечи той, — докато не почина жена ми. Хопкинс беше единственият свещеник, който прояви загриженост.

Размърдах се, забравих несгодите в килията, щом улових накъде бият подозренията на господаря ми. Тук имаше нещо гнило. Таплоу беше мръсен, но се виждаше, че го хранят добре, а за човек, на когото му предстои да умре, изглеждаше твърде спокоен и ведър.

— Носили ли сте съобщения до други хора?

Той поклати глава в знак на отрицание. Бенджамин се протегна и сграбчи ръката на мъжа.

— Мастър Таплоу — прошепна той, — не мога да направя почти нищо за вас, освен да се уверя, че тъмничарят ще ви даде вино. Молете се за бърза смърт и в Чистилището Христос да се смили над душата ви.

— Да — прошепна Таплоу. — Дано душата ми не остане дълго в Чистилището.

После отново легна в ъгъла на килията.

Захлопахме по вратата за тъмничаря и се върнахме при главните порти, където Бенджамин даде една монета на жестокия негодник и му нареди да направи каквото може за клетия Таплоу. Тръгнахме си, минахме през портите на старата градска стена, заобиколихме стената и забързахме по улиците и уличките надолу към речния бряг при Ийст Уотъргейт. Бенджамин едва ми продумваше, но непрестанно си мърмореше под носа. Чак когато наредих на лодкаря да ни откара до Сион, господарят ми сякаш се отърси от унеса.

— Странна работа, Роджър — отбеляза той. — Помисли само. Преди малко оглеждахме трупа на удушена старица и посетихме някакъв малоумен шивач в затвора, който след няколко часа ще умре в страшни мъки на кладата. Сякаш смъртта е навсякъде — продължи той, — а убиецът с окървавените ръце непрестанно ни съпътства.

Седях, а него оставих на спокойствие да размишлява. В действителност, като обърна поглед назад към миналото, се чудя не толкова защо хората се избиват един друг, а след като толкова много обичаме кръвопролитията, защо не го правим по-често. Потупвах с ботуша си по дъното на лодката, погледът ми се рееше над реката. Огромни товарни баржи изхвърляха товара си от отпадъци и нечистотии по средата на реката. Бенджамин беше потънал напълно в мислите си, но аз долавях тревогата му. Старият Уолси обичаше да води хората за носа, най-вече своя племенник и мен, забавляваше се с малките си игрички, а нас караше да влизаме в тъмни стаи, пълни с убийци. (Имайте търпение да дочакате края на тази история и ще разберете какво имам предвид!)

Най-накрая стигнахме величествения манастир Сион. Назъбените му стени, съградени от бял камък, се провиждаха през редица от зелени дървета. Слязохме от лодката и се заизкачвахме по покрита с чакъл пътека към огромната му порта и към помещението за новодошлите. Облечени в бяло монахини запърхаха наоколо ни въодушевено, щастливи да посрещнат посетители. Красиво място беше Сион, имаше прохладни галерии и коридори, помещения с високи сводове и прекрасни градини. Не забравяйте, че това не беше какъв да е женски манастир. Монахините в него бяха едни от най-вещите лечители в Европа и лековете и грижите им са спасили живота на много хора. Старият Хенри обаче сложи точка на всичко, като изравни със земята манастира и заграби всичките му богатства. Негово величество кучият син!

Манастирът Сион представляваше прекрасна сграда, чиито обитателки полагаха грижи за болните и на мнозина са донесли изцеление. Въпреки това не можеха да направят кой знае какво за Джоана, голямата любов на Бенджамин. И преди съм я споменавал: дъщеря на уважаван търговец, съблазнена и изоставена от някакъв голям благородник, когото Бенджамин по-късно убил на дуел. Но Джоана — с прекрасни, разпилени коси, обграждащи бледото лице, с отпусната уста и безжизнени очи, вече била загубила разсъдъка си.

Щом се случеше в Лондон, Бенджамин винаги я посещаваше. Сядаше до нея и я прегръщаше, леко я полюляваше като дете, а тя бърбореше безсмислици и слагаше сол в раната му, защото си мислеше, че той е благородникът, който се е върнал да я поиска. Срещите им винаги бяха покъртителни. Не издържах на гледката и се запилявах да флиртувам с младите послушници. Накрая Бенджамин я откъсваше от себе си и грижовните монахини отвеждаха плачещата за своята погубена любов Джоана. Този път не беше по-различен и господарят напусна Сион с лице, обляно в сълзи. И както всеки път сграбчи ръката ми.