Пол Дохърти - Убийствата на Граала

(Смъртта на кладата е ужасно нещо, повярвайте! Веднъж, когато бях във Венеция, Инквизицията ме залови, съди и осъди на смърт на кладата на големия площад пред „Сан Марко“. Озовах се вързан за стълба на кладата, а струпаните съчки вече бяха запалени, когато съдбата за пореден път се намеси. Това обаче е история, която ще разкажа друг път!)

Както и да е, като погледна назад към изминалите години, мога да си представя какво му е било на горкия нещастник на кладата в Смитфийлд. Инквизицията не си поплюваше, но палачите й не ги биваше за нищо. Отново допряха факлите към струпаната клада, ала огънят едва близна стъпалата и глезените на осъдения. Нещастникът изпищя.

— О, Иисусе, сине Давидов!

Щом чу писъка му, тълпата стаи дъх. Бенджамин гледаше като омагьосан, аз повече гледах него, отколкото осъдения. Вече ви казах, че Бенджамин изпитва ужас от публичните екзекуции.

— Защо сме тук, господарю? — прошепнах.

— Млъкни, Роджър! — просъска той.

Пламъците вече бяха достатъчно буйни, за да стигнат до двете торби с барут, вързани за врата на осъдения. Чу се оглушителен тътен и огънят лумна по-силно. Главата на осъдения увисна назад и качулката се свлече. Пламъците вече закриваха всичко. Устните на Таплоу продължаваха да се движат, макар гърлото му да беше вече толкова обгорено, че от него не излизаше ни звук. Огънят облиза лицето му, устата му почерня, устните му се сгърчиха към венците. Крайниците му се разпаднаха в бълбукаща маса от мазнина, течност и кръв.

— Бог да се смили над него! — промърмори Бенджамин. — Щеше ми се да бях видял лицето му ясно само още веднъж.

Стълбът на кладата изцяло се скри в бушуващите пламъци на огъня. Взирах се над тълпата. Приличаше ми на грамадно чудовище, с разтворена паст и настървени очи, после долових движение близо до големите брястове от другата страна на общинските мери. (Клоните на тези дървета често се ползваха вместо бесилка.) Видях червенокос мъж да скача от клоните, сякаш и на него му бе прилошало от гледката и се готвеше да си тръгва. Съгледах черните мантии и се зачудих защо му е на Саутгейт да присъства на такава отблъскваща екзекуция. Попитах и Бенджамин, докато излизахме през задната врата на „Сейнт Бартоломю“, запътили се обратно към реката, но господарят ми не ме слушаше.

— Не знам причината — измърмори ми той — още не я знам, Роджър. И докато не разплетем тази бъркотия, няма да я науча!

Върнахме се обратно в Ричмънд с баржа и заварихме двореца, обхванат от смут. Кралят и кардиналът се готвеха да отпътуват и дворът беше пълен с товарни коне, шамбелани и дворцови слуги. Носачите се блъскаха из стълбите и галериите, натоварени с пакети и торби. Огромни карети на четири колела, всяка с по шест коня, чакаха в редица пред главните порти. Тлъстият Хенри преместваше мебелите и вещите си, за да се отдаде на забавления на ново място. Кралският флаг на Англия вече не се вееше на пилона — знак, че Хенри и Уолси са заминали малко по-рано, но доктор Агрипа стоеше и ни чакаше в стаята ни.

— Беше ли плодотворно посещението ви в града?

— Беше интересно — отвърна господарят ми.

Агрипа, досущ приличен на дребен паяк в черните си дрехи, се приближи до Бенджамин и му подаде малък свитък и две натъпкани кесии.

— Вашият чичо ви желае безопасно пътуване. Среброто ще улесни пътуването ви, а тук, както обикновено, са писмата ви за вашето назначение.

Свалих дисагите от куката на стената и ги разтворих на леглото.

— Ами вие, уважаеми докторе? — попитах аз. — Ще си останете в Лондон на сигурно, така ли?

Агрипа се приближи към мен и почти допря лице до моето. Усетих странния му мирис и вперих поглед в ясните му, леденостудени очи.

— Ще ми се да дойда и аз, Роджър — тихо рече той. — Ще ми се и да умра, но още не е ударил часът ми.

Бенджамин наблюдаваше и двама ни учуден.

— Тогава за какво е всичко това? — попитах, без да се поддавам на сплашването. — Какви ги говорите за смъртта? Агрипа, и капка приятелско чувство ли не храните към нас? Какво според кардинала има да се случва в Темпълкъм? И какво точно иска изтормозеният мозък на негово напълно обезумяло величество?

Изражението на лицето на Агрипа се смекчи и когато отново го погледнах, очите му бяха бисерно сини и грееха по детски чисто.

— Роджър, Роджър — зашепна той, — аз служа на кардинала във война и мир, поне през последните десет години. Но когато пророчеството се изпълни, кравата възседне бика и черепът на свещеника бъде смазан, тогава ще бъда свободен.