Пол Дохърти - Убийствата на Граала

Погледнах към добре гледаните и охранени свещеници, които глупаво се кривяха.

— Господарю, трудно е да се каже кой е по-добре охранен: те или елена.

— Забрави ги — тихо рече той. — Видя ли как предадоха съобщение на нашия почтен сър Джон?

Кимнах.

— Чудно какво ли пише в него, Роджър, нали?

— Един Бог знае, господарю. Мрежите на чичо ви са много заплетени!

Чухме, че Мандевил ни вика и продължихме пътя си към Крипългейт, като с усилие си пробивахме път между високопоставени адвокати и дребни съдебни чиновници. Всички те се събираха пред вратите на приората Сейнт Елсинг-Спитъл за последната литургия преди Архангеловден.

Стигнахме и преминахме през старата градска стена, минахме под отсечените глави на предателите, окичени с лаврови и бръшлянени венци. Почернелите им и накълвани от гарваните очи и уста се взираха в нас. На пътя ни се изпречиха хора от градската стража, които влачеха за краката трупа на някакъв самоубиец към градския канал. Следваше го каруца, пълна с гнили отпадъци, на път за един от потоците близо до Барбикан. Отстрани на каруцата подтичваше просяк, който се приближи към нас с протегнати ръце. Мандевил го прогони, така че той се озова в края на групата и се вкопчи в крака на Бенджамин.

— Господарю, господарю, само едно пени, само едно пени!

Бенджамин посегна с ръка към кесията си и зяпна към просяка. Въпреки дрипите и оплесканото с кал лице, разпознах нашия добър доктор Агрипа.

— Age Circumspecte! — просъска той и се стопи в тълпата.

— Какво искаше да каже? — попитах. — И преди ни каза същото.

— Съвет, Роджър. Каза го на латински, „действате предпазливо“, вероятно ни предупреждава за Agentes in rebus .

— Прекрасно! — измърморих. Като че ли вече и сам не се бях сетил.

Стигнахме Ред Крос, където свършваха градските постройки и започваха нивите и малките горички. Час по-късно вече яздехме сред полята.

Няма да ви отегчавам с подробно описание на пътуването ни из южна Англия. Пътищата все още не бяха потънали в кал, затова се придвижвахме бързо и без затруднения, а Мандевил използваше новоучредената пощенска служба и ни осигуряваше добра храна и топла постеля в приоратите, манастирите, странноприемниците и кралските имения. Пътувахме на три групи: шпионите, семейство Сантер и ние.

Всички бяхме под напрежение. Лейди Биатрис не обръщаше внимание на страстните ми погледи, младата Рейчъл се осмеляваше само свенливо да ни се усмихне. Агентите си имаха свои правила. Саутгейт и Мандевил, заедно с двамата им неми спътници пътуваха начело на процесията и непрестанно си шепнеха помежду си. Господарят ми не спираше да си блъска главата над гатанката на Хопкинс и обсъждахме заедно значението й. Накрая стигнахме до заключението, че няма да я разгадаем, преди да стигнем до Гластънбъри или Темпълкъм.

През останалата част от времето, удадеше ли ни се случай, разпитвахме сър Джон за легендите за крал Артур, светия Граал и чудесата на абатството в Гластънбъри, но тамплиерите не бяха споменати нито веднъж, сякаш напълно ги бяха забравили и дори споменаването им вече беше предателство.

Преди двайсет години изминах същия път, за да видя с очите си руините в Гластънбъри — абатството, разрушено от Тлъстия Хенри и злия му гений Томас Кромуел. Натъжих се и ме завладя носталгия. Околностите почти не се бяха променили, та стигаше сякаш само да затворя очи на някои места и се пренасях обратно към времето прекарано там с господаря Бенджамин и всичките онези отдавна превърнали се в прах хора на път към място, където заговорите, предателството и убийството от засада щяха да станат неразделна част от живота ни.

Единствената разлика беше суровото и студено време. Над главата ни се събираха гъсти облаци и ни се струваше, че небето ще се стовари отгоре ни и ще заличи всичко живо от лицето на земята. Мразовит, хапещ вятър вледеняваше пръстите и мускулите на телата ни. Дългоочакваният сняг заваля и ни завари на път през Съмърсет. Снегът започна полека, но когато се провидяха фронтоните, големите и малки островърхи кули на Гластънбъри, вече се беше развилняла свирепа снежна виелица.

Сега съм стар циник. Нагледал съм се как мъже и жени се предават и избиват един друг, без окото им да мигне. (Дотам съм стигнал, че с цялата ми вяра в Бога ми е трудно да приема, че той вярва в нас!) Но Гластънбъри щеше да се окаже изпитание и за най-закоравелите души. Оказа се място, изпълнено с тайнственост и мистерии, които сграбчваха за гърлото и изпълваха ума със странни мисли.