Пол Дохърти - Гнездо на усойници

Разбира се, нямах късмета да полежа на спокойствие дълго време. Сигурно съм лежал само няколко минути, гледайки как пламъкът на свещта танцува на вятъра, нахлуващ през отворения прозорец, когато чух шум от препускащи коне и гласове от двора долу.

Не помръднах. Който и да беше дошъл, пожелавах му „добре дошъл“ в кошмара, който бях преживял. Чух нови викове и възклицания, когато посетителите започнаха да откриват труповете. След това по стълбището затрополяха крака, вратата се отвори и Серафино, Господарят на Осмината, заедно с облечените си в черно подчинени, се втурнаха в стаята като някакво адско видение. Изстенах и спуснах крака на пода. Господарят на Осмината пристъпи към мен. Лицето му изразяваше загриженост, приличаше на мил чичо, който е открил любимия си племенник в беда. Той застана над мен с ръце, скрити в широките ръкави на расото си.

— Англичанино, какво си направил? Защо са тези трупове? И синьор Енрико, облян в собствената си кръв?

Изгледах го явно.

— Разкарай се, отвратителен негоднико! — изсъсках.

Той ме удари през лицето.

— Махай се! — повторих.

Изправих се. Той вдигна ръце и усетих как острието на камата му се притиска до врата ми, точно под брадичката. Брат Серафино ми се усмихна любезно, макар че очите му приличаха на черни, бездушни дупки.

— Мога да те убия на място! — прошепна той.

— Направи го — отвърнах — и ще трябва да отговаряш пред моя крал. Никого не съм убивал.

— Никого ли?

— Освен мастър Енрико. Той е виновен за убийствата.

— Не мисля така.

— Пет пари не давам какво мислиш! — отвърнах. — Енрико е убиецът, изпълнил отмъщението, за което е копнял години наред. Упои господаря ми и се опита да убие мен. Но съм сигурен, че ти знаеш това. Твоите хора непрестанно наблюдаваха вилата. Видял си, че Енрико се върна, видял си и моето пристигане. Можеше да се намесиш — продължих, без да обръщам внимание на острието под брадичката ми, — но предпочете да не го направиш. Защо?

— Не знам. Знам само, англичанино, че тук се е играла някаква смъртоносна игра и в главата ми се върти една-единствена мисъл. Ще ощети ли тази история Флоренция? Ще пострада ли градът?

— Мисля, че трябва да попиташ кардинал Джулио Медичи за това — отвърнах му.

Серафино сви устни.

— Може пак да ми дойдеш на гости, англичанино. Онези плъхове не са те забравили.

— Ах, да, как са братята ти? — попитах.

Господарят на Осмината се усмихна леко.

— Заядлив както винаги, нали, Шалот? — Той облиза устни, примигна и камата изчезна в ръкава му. — Има някои въпроси, които се нуждаят от отговори, няколко празнини, но аз съм умел в размишленията и някой ден ще разбера истинската история.

Той погледна към господаря ми, а после през рамо и заговори бързо на един от придружителите си. Не знам какво му каза, но дадоха на господаря ми да пие нещо, после внимателно го вдигнаха и го свалиха долу. Една впрегната каруца вече ни чакаше. Настаниха Бенджамин удобно върху сламеник, свален от една стая. Казаха ми да събера багажа в дисагите ни. Подчиних се и бързо прибрах всичко, което беше наше.

— Няма да останете тук! — каза рязко Господарят на Осмината. — Колкото по-скоро се махнете от Флоренция, англичанино, толкова по-добре.

Най-после приключих. Свалих дисагите си долу. Господарят на Осмината не беше преместил нито един от труповете. Не им обръщаше внимание, все едно бяха боклук, макар че видях подчинените му да отмъкват това-онова.

— Всичко ли взе, англичанино? Господарят ти е навън, настанихме го възможно най-удобно. Войниците ми ще пазят вилата. А сега трябва да тръгваме!

— Чакайте малко! — казах.

Върнах се в стаята ни и коленичих до трупа на Мария. Хванах студената й ръчица и се вгледах в бледото лице. После целунах малките пръстчета, наведох се и лекичко докоснах челото й с устни, преди да покрия отново лицето й и да се върна долу.

Господарят на Осмината ни откара до Флоренция. Небето вече аленееше. Около нас мълчаливо се бяха скупчили черните ездачи на Серафино, чуваше се само тропотът на конски копита. Главатарят и двамата му телохранители яздеха най-отпред. Аз бях заел място зад скърцащата каруца, за да наглеждам господаря си. Той спеше и лицето му все още беше бледо. Притеснявах се, защото някои отрови и сънотворни отвари въздействат по странен начин на мозъка и той никога не успява да излезе от мрака на съня. Бях загрижен, искаше ми се да го прегледа някой опитен лекар. Чудех се дали мога да убедя Господаря на Осмината, но си спомних колко черно е сърцето му и осъзнах, че молбите ми няма да доведат до нищо.