Пол Дохърти - Гнездо на усойници

— Ти нямаше да ме оставиш жив! — казах тихо. — Щеше да ме убиеш като останалите.

— Не ми ли каза, че Мария е жива? — отвърна той. — Не биваше да лъжеш, Шалот.

Сабята му изсвистя във въздуха. Отстъпих още една крачка. Енрико провлече крак леко, като в танц, и настъпи.

— Никога не бива да лъжеш!

Разбира се, човекът беше луд. Би убил всички, които застанеха пред него през онази нощ, всички, които имаха нещо общо с Албрици или можеха да го заподозрат. Бях ужасен. Добър съм със сабята, ловко нападам и се защитавам. Но Енрико ми напомняше на португалския ми учител по фехтовка — движеше се със същата отмереност и сигурност, държеше сабята и камата по същия начин — леко, в дланите на двете ръце. Продължаваше да ме изтласква на удобно място, където да ме убие, без нищо да му пречи.

— Кажи ми, англичанино, преди да те убия, защо реши, че съм използвал прашка, а не пушка?

— Заради скелетите! — промърморих. — Видях ги в Англия. Мъже, убити от римски войници, или поне от помощните им части. Тогава в сраженията са използвали и прашки. Дупките в черепите им ми напомниха раните на лорд Франческо и Пренесте.

Очите на Енрико се разшириха.

— Не е ли странно нещо животът, англичанино? Всичко се повтаря. Видял си скелетите на своите прадеди, убити от римляни. А сега ти, англичанинът, ще бъдеш убит от мен, италианеца.

Той се обърна встрани и зае класическа поза на дуелист — леко вдигнал ръка с камата, чието острие беше насочено към земята.

— Сбогом, англичанино!

Той нападна пъргаво като котка, насочил върха на сабята към гърдите ми, докато въртеше дългата си кама. Отскочих назад и нападнах, целейки се в гърлото му. Енрико завъртя сабята и камата, отби атаката ми, после отново се приближихме. Остриетата ни приличаха на дъги от светлина. Обхвана ме отчаяние. Той беше толкова бърз и сръчен, видимо почти не помръдваше, замахваше към гърдите ми, после внезапно насочваше сабята към гърлото, слабините или крака ми. Ръцете ми се движеха като крила на вятърна мелница, тялото ми беше обляно в пот. Той се отдръпна, дишайки малко по-тежко, после започнахме отново. Отначало се уплаших, но тропотът на краката ни по пода, ритмичното сблъскване на остриетата, решимостта да ме убие и моята да оцелея някак ме успокоиха. Същевременно уменията, на които ме бе научил португалският ми учител, най-после започнаха да се проявяват. Вече не отстъпвах, а обръщайки се настрани, успях да парирам ударите му и дори веднъж леко да го пробода в ръката. Той отстъпи, разтърси ръката, с която държеше сабята и се усмихна. После продължи да се бие, бърз като нападаща пепелянка.

— Добър си, англичанино — задъхано каза Енрико. — Но не тъгувай, скоро ти и твоята жена-джудже ще бъдете пак заедно.

Бог ми е свидетел, не знам дали думите му или ужасната злорада усмивка на грозното му лице беше причината, но в този миг забравих всички правила за дуелиране. Разделихме се, той отново размаха сабята и аз му изиграх онзи номер, научен във вонящите лондонски улички. Размених сабята и камата. Той се отдръпна леко, за да реагира, но вместо да се доближа, аз хванах камата за дръжката и я запратих в гърдите му. Тя се заби дълбоко, точно под сърцето. Енрико ме погледна смаяно с отворена уста и сабята се изплъзна от ръката му. Той залитна напред.

Нападнах и забих острието на сабята в стомаха му, под ребрата.

— Върви в ада! — изсъсках. — И кажи на сатаната, че аз съм те пратил там!

Издърпах сабята си и отстъпих назад — дори умиращите могат да бъдат опасни. Енрико беше изпуснал и камата си. Лицето му се разкриви от болка, от раните му шуртеше кръв. Той погледна нагоре, сякаш искаше да каже нещо, въздъхна и се стовари на пода. Хвърлих сабята и камата си на земята, приклекнах, скръстих ръце и оставих страха да се изцеди от мен до последна капка. Нищо не можех да направя, освен да гледам престъпника, чиято кръв изтичаше от тялото му. Той лежеше, извърнат настрани. Приближих се и извадих камата от тялото му. Чу се ужасен мляскащ звук. Захвърлих я на пода, изправих се със залитане, отидох до масата и изпих чаша вино доста по-бързо, отколкото ми се беше случвало наскоро. После отново се качих горе. Тялото на Мария лежеше покрито на леглото ми. Господарят ми започваше да се пробужда. Бях толкова изтощен и уплашен, че просто легнах до него.

(Не обръщайте внимание на кикотенето на моя капелан. Ако не си зъл човек без душа, когато дуелът завърши, тялото ти се разтърсва от множество емоции. Гади ти се, повръщаш, тичаш до най-близкия нужник, напиваш се! Или лежиш, обгърнал тялото си с ръце, докато ужасът ти премине.)