Пол Дохърти - Гнездо на усойници

— Защо пък кардиналът? — дрезгаво попита той. Тонът му го издаде.

— Защото той ти е казал как е умрял баща ти. Той е уредил пътуването до Англия. Той ти е казал за изумруда, разбира се, за Матео и Пренесте — почуках по масата.

— Те двамата са били лични прислужници на Франческо и може би достатъчно проницателни, за да открият истината — отпих от чашата. — Несъмнено ти си видял, че Матео се опита да ме заговори на кораба, затова е трябвало да бъде убит. Пренесте те е заплашвал с друго. Беше убит, а после подпалиха стаята му. Смятахме, че е било заради някои дребни документи, но ти просто си искал да се убедиш, че не е записал някъде подозренията си.

Енрико леко плесна с ръце.

— Ти си опасен — каза той. — Не знаех, че дебелият Хенри ще изпрати специални хора, за да разследват убийството. Не исках да ви убия в Англия — продължи небрежно Енрико. — Прав си, мастър Шалот, много съм опитен с прашката. Ако исках, можех да ви убия, но желаех само да ви сплаша. Това се оказа доста трудно. Ти го доказа на дуела с онзи арогантен негодник Алесандро!

— Когато трябваше да си мълчиш! — прекъснах го тихо. — Защото спомена за един специфичен момент от дуела и господарят ми започна да се чуди дали зрението ти е толкова лошо, колкото твърдиш.

Енрико се усмихна, пъхна ръка в жакета и извади очилата си.

— Най-обикновено стъкло — той ги повдигна — Но ти придават безпомощен вид.

— Защо? — попитах.

— Какво защо, англичанино?

— Защо бяха убийствата?

— Когато те преследват, англичанино, и усещаш, че мрежата се затяга, какво можеш да направиш? Какво планираше Даунби за мен? Драматичен сблъсък в присъствието на Господаря на Осмината? Бог знае какво доказателство можеше да представите и какво щеше да ми се случи тогава! Арест, затвор, екзекуция. Или ако не това — позор и изгнание! Трябваше да го направя! — Очите на Енрико се разшириха. — Ти не си флорентинец, Шалот. Не разбираш какво е кръвно отмъщение. Око за око, зъб за зъб, живот за живот! — Лицето му стана сурово и сърцето ми спря, когато видях, че ръцете му отново се насочват под масата. — Те убиха баща ми, чичо ми. Взеха ме в дома си и използваха богатството ми. Ожениха ме за онази разгонена кучка! — Кожата на лицето му се изопна, цялото му тяло се тресеше от гняв. — Божичко, как ли са ми се присмивали зад гърба!

Енрико избърса пяната от устните си.

— Предупредих ги — той се усмихна странно. — Пратих совата, предвестник на гибел — усмихна ми се. — Успях напълно. Мислех, че ще я намерят мъртва в градината, но да влезе вътре и да умре… — лицето му помръкна. — Приех го като знак за Божието одобрение.

— Какво ще стане, ако грешиш? — попитах отчаяно, опитвайки се да спечеля време.

— В какъв смисъл?

— Ами ако Албрици не са убили баща ти? Ако е станал жертва на Медичите? Те са взели изумруда, а после са посели съмнения у теб, за да им помогнеш при унищожението на Албрици. Бил ли си в двореца на Медичите? На стената виси картина, изобразяваща кардинал Джулио като млад. На нея той носи изумруда, който лорд Франческо е дал на крал Хенри. Медичите са убили баща ти. Те са подкупили Пренесте, който сигурно ти е разказал подробностите от смъртоносното пътуване на баща ти до Рим. Защо иначе кардинал Джулио би обещал на Пренесте, че ще се погрижи за него? Знаеш ли — добавих за всеки случай, — че наемникът Джовани беше шпионин на Медичите?

Енрико примигна.

— Какво доказателство имаш? — Той наклони глава встрани. — Какво доказателство можеш да ми покажеш? Какво биха спечелили Медичите от смъртта на баща ми? Получиха ли нещо от това, че Албрици ми станаха настойници? Не, не — той отново сложи ръка на масата и потропа с пръсти. — Албрици бяха виновни и си платиха за греховете. Въздадох възмездие и ти, мастър Шалот, имаш две възможности. Или си с мен, или ще убия теб и господаря ти и ще хвърля вината върху Джовани.

— Може би — побутнах стола си назад. — Може би Албрици е трябвало да умрат. Но защо Борели, художникът? Какво толкова е имало у него?

Енрико ме погледна объркано и поклати глава.

— Художник? Борели? Защо да убивам художник? Той не е Албрици.

— Мария също не беше! — извиках.

— Стига, англичанино. Онази жалка жена-джудже! — Устните му се свиха презрително.

Грабнах чашата с вино и я хвърлих по него в мига, когато той извади арбалета, зареден и готов за стрелба. Дръпна ръчката и изстреля назъбената стрела. Но аз бях бърз. Отскочих встрани. Стрелата улучи стола, на който бях седял. Извадих сабята и камата си и хукнах към него. Енрико ме чакаше. Замахнах, но той отби удара с камата си. Отстъпих. Той извади сабята си и размаха ръце, докато отстъпвах назад в трапезарията.