Пол Дохърти - Гнездо на усойници

— С теб ли, мастър Шалот?

Зърнах полуусмивката на лицето му.

— Смяташ да убиеш и мен, нали? Как?

Енрико поклати глава.

— Ти си смахнат, англичанино. Нямаш никакви доказателства.

Застанах между него и бедната Мария.

— Имам свидетел — казах тихо. — Жената-джудже. Не е мъртва, а в безсъзнание. Тя ми каза, че си скрил тялото на Джовани в една от конюшните.

Енрико потръпна, сякаш нощта внезапно бе застудяла.

— Трябва ли да говорим тук? — попита той и извърна лице.

— Можем да говорим тук — казах му — или в двореца на кардинал Джулио Медичи, или в покоите на онзи кръвожаден негодник, Господарят на Осмината!

Енрико погледна назад и прехапа устни, сякаш изправен пред някакъв досаден проблем.

— Може да има и друго решение — каза той. — Ами ако обвиня теб в убийствата?

— Забравяш за Мария.

Вече бях много уплашен. Какво можех да направя? Ако го последвах в къщата и оставех Мария на двора, щеше да разбере, че лъжа. Ако останех, можеше да ме убие на място. Ако се обърнех с гръб и се престорех, че Мария е в безсъзнание, щях да бъда уязвим. Умът ми гъмжеше от планове и хитроумни стратегии.

— Ще влезем вътре — казах бързо.

— Добре, англичанино.

— При едно условие. Аз ще вляза първи. Свали сабята, синьор Енрико, и я остави заедно с камата на земята. Както и прашката, която несъмнено носиш.

Той се усмихна мрачно.

— Откъде знаеш?

Свих рамене.

— В Англия имаме поговорка: „Не съди за книгата по корицата“. Изборът е твой. Или ще говорим в къщата, или ще се бием тук до смърт!

Енрико отстъпи и остави сабята и камата си на земята. Изпод наметалото си извади яка на вид прашка и я сложи до другите оръжия.

— Нещо друго? — попитах.

Той вдигна ръце.

— Имаш честната ми дума, че друго няма!

Имах чувството, че сънувам. Прибрах сабята, свалих наметалото си и отстъпих назад, без да свалям поглед от него. Завих трупа на бедната Мария, говорейки й тихо на английски, сякаш беше още жива. Закрих лицето и главата й с наметката, така че Енрико да не разбере истината. Може би имаше друго оръжие — нож в ботуша или друга прашка. Както и да е, когато вдигнах Мария, лека като перце, и тръгнах заднешком към къщата, осъзнах, че хитрият негодник трябваше да говори с мен. Нужно му беше да разбере какво и колко точно знам, да провери дали в неговата история има неубедителни моменти. А може би ме смяташе за мошеник, който би могъл да бъде купен. Един Бог знае! Помня само, че това беше едно от най-дългите ми придвижвания. Понесъл телцето на Мария, увито в наметката ми, все още стиснал кама в потната си ръка, аз отстъпвах заднешком към вилата.

— Ела в коридора — наредих. — Застани с лице към стената и се подпри с ръце. Първо ще се кача горе. Изчакай ме.

Не ми хареса как се усмихваше подлата твар. Върнах се в тъмната вила, блъскайки се в стени, врати и мебели, но най-накрая стигнах до стълбището. Потен и ругаещ, спрях на половината път, за да запаля стенните факли, после забързах по галерията към нашата стая. Бенджамин все още лежеше сред локва от повърнато. Сложих Мария на моето легло, оправих телцето й и прокарах леко ръка върху очите й. Щеше да прилича на заспала, ако не беше восъчната й бледност, кръвта, която се стичаше от ъгълчето на устата й и кървавият кичур коса в основата на врата й. Погледнах към нея.

— Мария, кълна се пред Бога, мислех ти доброто! Кълна се, че щеше да се върнеш в Англия с мен, кълна се, че ще отмъстя за смъртта ти!

Покрих лицето й. Господарят ми се размърда и простена. Бързо отидох при него. Беше заспал дълбоко, но дишаше леко и лицето му бе възвърнало отчасти цвета си. Когато го разтърсих, той се раздвижи и промърмори нещо. Енрико извика от подножието на стълбите.

— Мастър Шалот, дадох ти дума!

Бързо наплисках с вода ръцете и лицето си, изсуших ги, взех камата и тръгнах по галерията. На едната стена имаше окачени оръжия — две кръстосани алебарди, покрити с щит. Свалих го. Тежеше много, но като пъхнах ръката си през дръжката, се насочих странично към стълбите. Енрико стоеше долу, осветен от стенните факли. Беше опрял ръце на стената и ми се усмихваше, сякаш бяхме две момчета, замислящи пакост. Чудех се дали не сънувам кошмар.

— Мастър Шалот, побързай. Нощта е към края си, а призори слугите ще се върнат.

Тръгнах по стълбите, прикривайки се зад щита. На Енрико това му се стори много смешно.

— Изглеждаш много уплашен, англичанино.

— Не съм уплашен! — изсъсках.