Пол Дохърти - Гнездо на усойници

Спомних си злобния поглед на наемника, докато с Мария се приготвяхме да тръгнем. Сигурно той беше убиецът. Не бях видял неговия труп. Навярно се бе промъкнал в стаята на господаря ми, беше го упоил и докато останалите Албрици довършваха сиестата си, осъществил кървавото си отмъщение. Но защо?

Бенджамин вече идваше на себе си — беше замаян и не съвсем на себе си, но нищо не го грозеше. Настаних го удобно и си спомних, че Мария още ме чака в двора на конюшнята.

Изтичах надолу, сритах ботушите си встрани, претичах през окървавената кухня и излязох на двора.

— Мария! — извиках. — Мария!

Взрях се в мрака. Конете ни бяха там, завързани за стълба. Бяха неспокойни и подплашени. Приведох се, за да преодолея паниката и видях нещо бяло до вратата на конюшнята. Промъкнах се тихо натам по чорапи и замръзнах.

— О, не! — изстенах! — Не може да бъде!

Мария лежеше като малка кукла с отпуснати ръце. Мъничките обувки с рози се подаваха изпод роклята й. Лицето й беше извърнато, но видях струйката кръв, която се стичаше от устата й. Бялата якичка на роклята й беше поаленяла. После ми се стори, че ръката й помръдна. Приближих се още. Докоснах мъничкото бледо лице и го обърнах към себе си. Бог ми е свидетел, очите й, някога толкова палави и пълни с лукавство, се отвориха. Тя се насили да се усмихне.

— Роджър, Роджър! Трябваше да замина с теб. Той дойде и… — тя се закашля и от устните й рукна кръв. — Той дойде… удари главата ми в стената — ново покашляне. — Много ми е студено. Искам да заспя — главата й клюмна. Беше мъртва.

Известно време останах на колене. По бузите ми се стичаха сълзи.

— Господи, ще го убия! — промърморих. — Джовани, копеле мръсно!

Видях, че малката ръчица на Мария сякаш сочи към нещо. Проследих я и видях бял маншет, ръкав на кожен жакет и евтини пръстени върху мъртвите пръсти. Трупът на Джовани лежеше в една от конюшните. Чух шум зад себе си.

Стиснах устни и се опитах да обуздая гнева си. Изправих се бързо, извадих сабята и камата. Погледнах през двора към забулената фигура. Гънките на наметалото й се развяха и в слабата светлина от кухнята долових блясък на метал.

— Приближи се! — изкрещях.

Мъжът пристъпи напред и свали качулката си. Видях лицето на Енрико — гладко, открито, очите му вече не се присвиваха срещу светлината. Той стоеше там като Ангела на смъртта.

— Ти си виновен! — измънках.

Той се приближи с учудено вдигнати вежди.

— Мастър Шалот, какви са тези глупости?

— Не беше ли във вилата? — извиках.

Той кимна.

— Да, бях. Всички са мъртви, мастър Шалот. Джовани ги е убил.

— Джовани ли?! — възкликнах.

— Да — промърмори той и наклони глава на една страна. — Върнах се неочаквано от Флоренция. Джовани беше извършил кървавото си дело. Видях готвачката, клетия Алесандро и Бианка на стълбите. Излязох и убих Джовани в двубой — меч срещу меч, кама срещу кама.

Гледах го невярващо.

— А качи ли се горе?

Той поклати глава.

— Не, когато видях Бианка, чух шум в градината. Излязох и открих Джовани. — Енрико се вгледа в мрака. — Убих го тук. Върнах се, защото можеше да има съучастник, който е още тук. Чух да идвате с Мария, но не посмях да се покажа.

— Ти си лъжец, Енрико! — отвърнах. — Долен лъжец! — Отстъпих назад. — Ти си луд, зъл и убиец!

Негодникът ме гледаше с широко отворени очи.

— Само това ли можа да измислиш? — попитах го. — Че си променил решението си и си се върнал от път. Дошъл си и си открил, че Джовани в пристъп на лудост, за отмъщение или защото са му платили, е избил цялото семейство. Упоил е господаря ми и е щял да се измъкне, ако за щастие не си пристигнал ти.

Енрико се усмихна.

— Стига глупости, мастър Шалот. Защо да избивам семейството си? Защо да убивам? — Видях в очите му да проблясва лудост. — Защо да убия моята прекрасна съпруга?

— За отмъщение — отвърнах. — Също както уби синьор Франческо, иконома Матео и мага Пренесте — отстъпих още една крачка. — Доста хитър план. Кой би си помислил обратното? Все пак Джовани беше само кондотиер, наемник, платен убиец. Кой би заподозрял дори насън Енрико, лудо влюбен в Беатриче Албрици, верният кръщелник, кроткият принц на търговците. Господарят ми? — Усмихнах се. — Хитър ход, Енрико. Объркваща и подла постъпка. Какво стана? Върна се във вилата, остави коня си, отиде в кухнята и приготви чаша вино с отвара от дилянка? Каза ли на Джовани да я занесе горе на господаря ми? Все пак кардинал Улси от Англия можеше да се разгневи от смъртта на племенника си, а така Бенджамин не само ще остане жив, но и ще бъде главният ти свидетел. Ще си спомни, че Джовани му е поднесъл виното и ще потвърди историята ти. Ти ще се измъкнеш, единствен наследник на цялото богатство на Албрици и извършител на кърваво отмъщение. Е, какво възнамеряваш да правиш с мен?