Пол Дохърти - Гнездо на усойници

— Ще разбереш — казах й. — Най-накрая ще разбереш.

Мисля, че поостанахме малко повече, отколкото възнамерявахме. Риколда ни приготви напитка от билка, смесена с портокалов и лимонов сок, която беше студена и освежаваща. После, когато мракът се спусна, взехме конете си и се отправихме обратно към вила Албрици. Мария оживено бърбореше, обясняваше ми как ще ни помага, когато дойде в Англия и обещаваше, че никога няма да ни досажда.

(Господи, трябва да спра. Сълзите напират в очите ми. Дори сега, седемдесет години по-късно, още си спомням онзи кошмар. Ужас връз ужас, както казва Уил Шекспир.)

Но аз избързвам. Нека ви върна отново на прашния път в здрача. Помня синьо-черната красота на тосканската привечер, звездите над нас, които озаряваха небето със светлина; сладкото ухание на лозята, лекото полюшване на кипарисите под топлия вечерен вятър, тропането на конските копита, бърборенето на Мария, докато влязохме във вила Албрици и се озовахме насред адски кошмар.

Когато слязохме от конете в конюшнята, косата ми настръхна, студени тръпки пробягаха по гърба ми и стомахът ми се сви от лошо предчувствие — всички признаци, че наоколо има опасност и трябва да бъда нащрек. Тишината беше тежка и зловеща, сякаш самият сатана ни дебнеше в сенките. Отпуснах юздите и разхлабих сабята и камата в ножниците им.

Оживеното бърборене на Мария замря, тя стана неспокойна. Прошепнах й да не мърда, после влязох във вилата през кухненския прозорец. (Научил съм се, когато има опасност, да не влизам в къща през нормалния вход, а да мина оттам, откъдето най-малко ме очакват.) Старата готвачка и съпругът й лежаха на пода. Гърлото й беше прерязано и тя седеше, подпряна на масата с отворени очи. Мъжът й лежеше в ъгъла и стрелата от арбалет, която го беше запратила по очи срещу стената, все още стърчеше между раменете му. Смъртта им трябва да е била внезапна, бърза и тиха. Свещите на масите още горяха.

Извадих камата си и тръгнах по галерии и коридори. Алесандро седеше на един стол — ръкописът, който е четял, още лежеше в скута му. Той също беше умрял бързо. Някой бе го дръпнал за косата и прерязал гърлото му от ухо до ухо. Глупавият младеж седеше полуприведен, сякаш, умирайки, е гледал изненадано кръвта, пропила се в ризата и панталона му. Беатриче беше на стълбите, устата й още беше разтворена в агония и болка, красивите й очи бяха полуотворени, а едната ръка — протегната към забитата в гърдите й кама. Попипах лицето й — все още беше топла. Предположих, че е била убита преди не повече от час.

Спрях на стълбите и се взрях в мрака. Повярвайте ми, исках да избягам, уплашен от онова, което ме очакваше, ужасен от онова, което може би се бе случило с Бенджамин. Събух ботушите си и ги хвърлих през парапета. Те паднаха шумно на пода и аз се надявах, че ще отвлекат вниманието на убиеца. Продължих нагоре. Синьор Родриго беше проснат гол на леглото си, в гърлото му беше забита стрела. Бианка, също така гола, очевидно се бе опитала да избяга. Лежеше по очи на пода и голяма тъмна локва се бе стекла от раната в главата й.

Побързах нататък и нахлух в стаята ни. Едва не се изсмях от облекчение — господарят ми спеше дълбоко. Зърнах чашата от вино на пода и голямото петно на килима. Ръката на Бенджамин висеше от леглото. Прибрах камата, влетях вътре и забелязах бялото му лице и положението на главата му. Беше упоен, отровен. Вдигнах чашата и я помирисах. Разбирах малко от билки и отвари, но в чашата нямаше никакви останки, от които да разбера какво е съдържала. Разтърсих господаря. Той се размърда, клепачите му трепнаха. Избърсах слюнката от устните му, взех една от възглавниците и я разпорих. Гъшите пера се изсипаха навън. Взех две от тях, хванах ги заедно, наклоних назад главата на Бенджамин и ги пъхнах в гърлото му. Той се задави, тялото му се сгърчи. Грабнах каната и плиснах водата в лицето му. Той започна да стене. Отново взех перата и докоснах задната част на гърлото му. Той се сгърчи, претърколи се и повърна малко от това, което беше изпил. Без да губя повече време с перата, бръкнах с пръст в гърлото му, докато той повърна така силно, че се свести. Накарах го да пие, наливайки силом вода в устата му, наплисках лицето му и извиках името му. Най-накрая той отвори очи и ме погледна със замъглен поглед.

— Корени от дилянка — прошепна той. — Във виното имаше отвара…

— Кой беше? — попитах.

— Джовани.

Разтърсих го за раменете.

— Джовани ли? — извиках. — Джовани! Сгрешили сме, господарю!