Пол Дохърти - Гнездо на усойници

— А как ви се стори кардиналът? — прекъсна го Енрико.

— Беше много любезен.

— Ами Борели? — запита лорд Родриго.

— Обеща да обсъди предложението ни — излъга Бенджамин. — Струва ми се вероятно да ни придружи до Англия.

Забих нос в дълбоката чаша от неудобство, макар да се чувствах доста поласкан от начина, по който Бианка и Беатриче ме гледаха.

— Значи ще се върнете в Англия — провлечено каза Алесандро, — без да сте разкрили убиеца на баща ми?

— Нима казах подобно нещо? — попита Бенджамин.

Бързо огледах масата. Лъжите, които господарят ми беше разказвал до този момент, не бяха предизвикали нищо повече от леко учудване или объркване, но тези думи повяха като леден вятър над ухаещата градина. Беатриче го гледаше, приведена над масата. Тя го докосна по китката.

— Какво каза?

Бенджамин заяви, подчертавайки думите:

— Мисля, че знам кой е убиецът.

— Кажи ни веднага! — изсъска Джовани, направи рязко движение и бутна чашата си с вино. — Кажи ни всичко!

— Не мога — отвърна Бенджамин. — Още не сме събрали всички доказателства — той вдигна чаша. — Казах достатъчно. Никой на тази маса няма защо да се бои от нас.

Боже, колко е глупава младостта! Бяхме толкова прозрачни! Но пък, честно казано, кой би могъл да разбере как работи умът на един убиец? Да следва зловещите пътища на сърцето му? Да вижда ясно в мрака на душата му? Бенджамин веднъж вече беше използвал този похват, за да разкрие убиец. Но този път беше различно. Играехме си на шах с човешки живот, а убиецът действаше по-бързо от нас. Бог ми е свидетел, още се виня. А може би кървавата и ужасяваща кулминация на онази флорентинска история е била предопределена и щеше да се случи при всяко положение.

Оттам нататък разговорът стана несвързан. Ние с Бенджамин се оттеглихме. Бях полумъртъв от умора и усещах въздействието на виното. Пуснахме резето и въпреки че вечерта беше гореща, залостихме здраво прозореца. После проверихме леглата си за капани. Спах като бебе до късно на следващата утрин. Двамата с Бенджамин прекарахме остатъка от деня в стаята си, отпратихме дори Мария, докато се опитвахме да обмислим всичко случило се и да отделим истината от измамата. Нямахме доказателство, нищо конкретно, само логично на вид решение на загадката, срещу която бяхме изправени.

По-късно следобед слугите от вилата бяха освободени, за да идат на празненството в града. Останаха само старата готвачка и съпругът й. Във вилата настъпи тишина. Чухме как Енрико заминава, викайки в двора, че отива в града и няма да се върне до другия ден. Дочухме и други шумове, но после къщата постепенно затихна. Различни хора влизаха в столовата, за да се подкрепят със студените меса и плодовете, които прислугата беше подредила, преди да излезе.

Бенджамин слезе долу и се върна с Мария.

— Семейство Албрици — каза той — ползва услугите на местна билкарка, една старица от селото. Може би тя ще ни помогне.

Мария почти танцуваше от възбуда, пляскаше с ръце и очите й блестяха.

— Ще заминем, скоро ще заминем! Знам го! — извика тя. — Ще се измъкна от това гнездо на усойници и ще се върна в Англия! Може ли да остана с вас? Имам спестени пари.

Погледнах към Бенджамин, той се усмихна и кимна.

— В моето имение, Мария, има място за жизнени и весели хора като теб. Но преди това трябва да приключим с тази история! — Той ме погледна предупредително. — Ще отидеш с Мария до селото. После ще се срещнем с лорд Родриго.

Взех наметалото и сабята си и слязох в конюшнята. Джовани беше там, седеше на една пейка и играеше на зарове срещу самия себе си. Погледна ни изпод вежди, черната му коса падаше върху лицето и го скриваше почти напълно. Не каза и дума, аз също не го заговорих. Оседлах магарето на Мария и взех за себе си един кротък кон. Излязохме от вилата и поехме към близкото селце. Малки белосани къщи блестяха на късното следобедно слънце. Прасета, пилета и кучета се тълпяха по изровените улици. Жени с престилки върху роклите стояха в сенките на вратите и ни наблюдаваха. Мария спря пред селската църква и почука на вратата на една близка къща. Старицата, която ни отвори, беше дребна и весела, не много по-висока от Мария. Тя разпозна спътницата ни и дружелюбно ни покани да влезем. Беше местната знахарка, на име Риколда. Къщата беше простичка, с глинен под и белосани стени. Дълга маса и няколко стола бяха единствените мебели. Сушено месо и нанизи зеленчуци висяха от гредите, в огнището имаше купчина пепел. Единственото, по което тази къща се различаваше от останалите, беше сладкото ухание от множеството билки и подправки, счукани и прибрани в малки гърненца или натрупани по рафтовете. Риколда ни покани да седнем и с помощта на Мария започнах да й задавам въпроси за растенията и цветята. Окуражена от вида на монетите, които сложих на масата, тя отговаряше подробно и през повечето време кимаше утвърдително на това, което й казвах. Мария изглеждаше объркана и по едно време се заинтересува защо питам всички тези неща.