— Съмнявам се. Хората може да започнат да си задават въпроси. Все пак ти напълно унищожи две от най-влиятелните флорентински фамилии — фамилии, които никога не са приемали изцяло управлението на Медичите над Флоренция.
Кардиналът си позволи лека, суха усмивка.
— Не забравяй, че синьор Франческо подари и други неща на краля.
— О, да, картината на клетия Борели, поръчана от лорд Албрици.
В очите на кардинала затанцуваха дяволити пламъчета. Той се закани с пръст на Бенджамин.
— Бива те, англичанино. Много, много си добър.
— Не! — отсече Бенджамин. — Заради мен умряха други хора и вероятно никога няма да бъдат отмъстени. Не лорд Франческо е поръчал онази картина, а ти!
— Така ли? И защо да съм аз?
— Като услуга.
— За какво?
— Ако Рим каже „да“ — цитира Бенджамин, — и Англия ще каже „да“. Какъв беше тайният смисъл на картината, твое преосвещенство?
Кардиналът отметна глава и се изсмя. После леко потупа облегалките на стола си.
— Наистина не знам, англичанино. Сериозно ти казвам, нямам представа.
— Но Борели трябва да е знаел! — намесих се аз.
— Може би — сатанинското изчадие избърса сълзите от смях по лицето си. — Но за съжаление синьор Борели стана жертва на ужасно злодеяние. Мисля, че погребението му е днес. Бог да ни пази! — кардиналът въздъхна. — В днешно време има толкова много насилие! — Той погледна към часовника, който започна да бие. — Tempus fugit — промърмори той, — tempus fugit — после се изправи. — Приключихте работата си тук — изгледа ни сурово. — Ако имаш още въпроси, мастър Даунби, питай скъпия си чичо. Той ще ти отговори. — Джулио любезно ни побутна към вратата. — Ще откриете на двора оседлани коне и багажа си. Трябва да напуснете Флоренция веднага. До седмица ще бъдете на кораб за Англия. Помниш ли отговора за чичо си?
Бенджамин кимна.
— Тогава се постарай да му кажеш истината.
Точно се канехме да излезем, когато кардиналът тихо каза зад нас:
— Мастър Даунби!
Обърнахме се.
Той очерта кръстен знак във въздуха.
— Заповядай след година в Рим.
После се засмя тихо и иронично, а ние с Бенджамин поехме по галериите, докато излязохме на обления в слънчева светлина двор.
Група здрави прислужници с ливреите на Медичи ни очакваха. След час бяхме вън от Флоренция и под палещите лъчи на слънцето препускахме по крайбрежния път към най-близкото пристанище. Там останахме още един ден, преди водачът на ескорта да ни осигури места на генуезкия кораб, който заминаваше за лондонското пристанище. Чувствах се добре на борда и макар че облекчението ми се примеси с опасения, когато се отправихме към открито море, плаването ни мина леко. Не срещнахме галери на турски корсари. В Бискайския залив ни пресрещна буря, но като цяло пътуването ни беше безметежно. След три седмици времето стана по-хладно, морето се успокои и когато белите скали на Англия се появиха пред погледите ни, аз паднах на колене и благодарих на Бога. Беше ми дошло до гуша от измамния блясък на Флоренция. Не съм вярвал, че ще изпитам такова желание да се мушна в постелята в Ипсуич и да заспя блажено. (Е, поне докато пристигне млекарката.) Но Бенджамин беше мълчалив. Още страдаше заради избиването на семейство Албрици. От време на време се ядосваше открито на злината на Джулио Медичи.
— Не разбираш ли, Роджър — каза ми той горчиво на няколко пъти, докато стояхме, облегнати на релинга и гледахме как слънчевите лъчи танцуват по морската повърхност. — Не разбираш ли, че семейство Албрици може би са били невинни? Възможно е Медичите от Рим, дори самият кардинал да са отговорни за убийството на бащата на Енрико. От това са спечелили не само скъпоценностите, но и са премахнали от пътя си една влиятелна флорентинска фамилия. А после използваха Енрико, за да унищожат и Албрици.
— Но това не е всичко, нали, господарю?
— Да, и скъпият ми чичо знае останалото. Борели не е трябвало да стигне до Англия.
— Тогава защо ни изпратиха?
— За да предадем съобщение на лорд Джулио, да изразим гнева или предполагаемия гняв на нашия владетел от смъртта на Франческо Албрици. Ние сме само пешки, Роджър. Но в шаха, ако използваш пешките умело, можеш да вземеш офицер или дори цар.
Поехме по Темза и корабът акостира на Даугейт. Попивах с поглед гледките, миризмите и шумовете на Лондон. Беше сива и студена утрин, но за мен това беше раят на земята. Дори баржите, които изхвърляха боклук в реката, ми се струваха красиви, а след като слязохме на брега изненадах господаря си, защото паднах на колене и целунах кея. Не се радвах, само защото съм отново в Лондон. Бях доволен, че ще се отърва от удушвачи, саби и най-вече от звъна на метал в метал. Тръгнах направо за любимата си кръчма, където се настаних удобно в тъмното и вмирисано помещение, докато господарят ми продължи по реката, за да посети Джоана в манастира „Сион“. Изпих три литра бира и запях с група моряци. Дори тях успях да изненадам с мръсните песни, които знаех.
Читать дальше