Късно следобед господарят ми се върна, тъжен и унил. Макар и красива, Джоана беше безумна, полудяла заради благородния си любим, който я прелъстил и изоставил. Бенджамин го беше убил, но твърде късно. Джоана живееше в миналото и постоянно чакаше на прозореца младия Кавъндиш да се върне. Моето настроение само влоши нещата. Бях пиян като талпа и когато господарят ми пристигна, една сладурана ме беше прегърнала, а ръцете ми ровеха из корсета на друга. И двете пищяха от смях, докато им разказвах моята версия на историята за проповедника, магарето и гърдестата селска мома.
(Извинете, капеланът иска да му я разкажа. Удрям го здраво по кокалчетата с бастуна. Твърде млад и невинен е, а историята е дълга и много, много цинична.)
Както и да е, господарят ме извлече от кръчмата. Взехме си стая в един хан в Чийпсайд. Помня само, че пях по целия път дотам. Май още пеех, когато се стоварих на леглото напълно облечен и потънах в дълбок сън.
На другата сутрин, малко по-мъдри и малко по-трезви, двамата с Бенджамин се представихме в канцеларията на краля в Уестминстър. Сополивият писар, който отговаряше за кралските пратеници, ни съобщи, че негово сатанинско величество и любимият му кардинал били в Съри. Казаха ни да почакаме. Поне час висяхме на една пейка в мрачен коридор. Бенджамин непрекъснато ходеше при писаря и питаше има ли новини. Писарят вдигаше към нас слабото си, тясно лице, потупваше се с перото по носа и ни казваше да бъдем търпеливи. Господарят ми крачеше нервно напред-назад. Реших да вбеся писаря колкото се може повече — кашлях, кихах и се оригвах възможно най-шумно. Изглежда това подейства, защото той се засуети и докато замислях поредната си магария, една дребна, облечена в черно, фигура се появи на вратата — доктор Агрипа, все същият, такъв, какъвто го бяхме видели в Елтъм. Херувимското му лице се разтопи в усмивка. Той разтърси ръцете ни и ни потупа по гърбовете. Изглеждаше много доволен да ни види, нарече ни „добри момчета“ и ни каза, че имал нареждания от Улси. Хванах го за ръкава и погледнах в непроницаемите му очи, черни като въглени.
— Какво ни е скроил сега, докторе?
Той вдигна невинно вежди.
— Какво имаш предвид, скъпи ми Роджър?
— Не ми се умилквай! — изръмжах. — Доктор Агрипа, станах жертва на злодеяния, стреляха по мен, лежах в затвора, щях да умра от морска болест и се сблъсках с някои от най-проклетите негодници, които ходят по тази земя! За какво? — Отблъснах ръката на Бенджамин, който се опитваше да ме успокои. — Къде са дебелият Хенри и великият му съветник Том? Приключиха ли вече с нас? Не ги ли интересуваме повече?
Бенджамин ме разбра.
— Доктор Агрипа — меко се намеси той, — къде е картината на Борели?
— Да, проклетата картина! — изсъсках аз.
— О, докато ви нямаше, тук избухна пожар. Малка злополука в кралските покои. Няма сериозни щети, но за съжаление картината беше унищожена.
Бенджамин се наведе и прошепна нещо на ухото на Агрипа. Лекарят учудено отдръпна глава.
— Мисля, че е най-добре да ме последвате — каза той.
Излязохме от двореца и известно време мълчаливо вървяхме по Флийт Стрийт. Пред кръчмата „Златната крина“ Агрипа ни каза да почакаме и влезе. След няколко минути се появи, за да ни покани да го последваме.
Заведе ни право на горния етаж.
— Храната тук е много вкусна — каза той. — Прясно телешко в пикантен сос с лук. Имат и хубав кларет. Наех стая.
Идеше ми да го сритам. Бях ядосан и на господаря си, задето се държи толкова тайнствено.
— Какво става? — изсъсках.
— Досега не можех да ти кажа, Роджър — прошепна Бенджамин, — но унищожението на картината на Борели потвърди подозренията ми.
Стаята беше доста приятна, а храната — много вкусна. Агрипа все още се правеше на безгрижен придворен. Едва когато прислужниците се оттеглиха, той стана, заключи вратата и се изправи срещу нас.
— Какъв е отговорът на кардинал Джулио?
— Рим ще каже „да“ — отвърна Бенджамин.
Агрипа се отпусна и се усмихна.
— Не те ли интересува и останалото? — възкликнах.
Докторът отново седна.
— Ако искате, разкажете ми. Виждам, че мастър Борели не е дошъл с вас.
— Не, беше леко неразположен — отвърнах му.
— Мъртъв е — каза Бенджамин. — Както и всички от семейство Албрици.
Агрипа повдигна вежди.
— Разкажете ми.
Бенджамин му предаде накратко приключенията ни. Агрипа слушаше с внимание, кимаше и от време на време промърморваше нещо под нос.
— Кралят ще бъде доволен — възкликна той, когато Бенджамин свърши. — Както и кардиналът.
Читать дальше