Пол Дохърти - Гнездо на усойници

Но сега обратно към Агрипа. Той отново лееше обичайните придворни фрази, но накрая стигна до същността на нещата.

— Уведомих мастър Даунби за всичко, което кралят е направил по въпроса — каза той, — а после отидохме в Чийпсайд и видяхме къде е бил убит лорд Франческо. Но трябва да бъда откровен, засега не можем да открием нищо.

— Това е невъзможно! — Енрико почука по масата и ни погледна с присвити очи. — Как може човек да изнесе аркебуз на оживена лондонска улица, да стреля с него, да убие тъста ми и да избяга.

— Това е загадка — отвърна Бенджамин. — Аркебузът е неудобно оръжие — трябва да се зареди с барут и куршуми, да се прицелиш и да стреляш. Цапа дрехите на човека, който го използва и не може лесно да се скрие — Бенджамин сви рамене. — Ако можехме да разберем как е била използвана пушката, щяхме да заловим убиеца и да го обесим в Тайбърн. Но има един по-важен въпрос.

— И какъв е той? — величествено попита Алесандро и ни погледна изпод кривия си нос като че ли бяхме изпълзели от най-близката канавка. Не разбираше защо седим на една и съща маса с него.

Бенджамин направи физиономия и посочи към оръженосеца, който ни беше представен само като Джовани. Той седеше и си играеше с кичурите си дълга коса като някакво момиче. Очите му бяха вперени в моите.

— Мастър Джовани — попита го Бенджамин, — войник ли си?

— Аз съм кондотиер — отвърна мъжът. — Вие, англичаните, наричате това „наемник“.

— Имаш ли опит с огнестрелното оръжие?

— Разбира се.

— Съгласен ли си с това, което казах?

Мъжът направи гримаса и махна с отрупаната си с пръстени ръка.

— Какъв е вашият „важен въпрос“? — настоя Алесандро, правейки жест на Джовани да замълчи.

Очите на кондотиера се присвиха в омраза. Божичко, помислих си, ето двама души, които не се обичат.

— Въпросът ми е съвсем прост — отвърна Бенджамин. — Приемаме в името на спора, че синьор Франческо е бил убит от куршум, изстрелян от уличката в Чийпсайд. Но той е бил прочут флорентински благородник на гости в английския двор, а не човек, който би се шлял из Лондон, където му хрумне. Интересува ме кой е знаел, че ще бъде в Чийпсайд точно онзи ден.

Бенджамин огледа всички. Флорентинците отвърнаха с каменни изражения.

— Какво намекваш? — попита Алесандро злобно.

— Господарят ми нищо не намеква — обадих се. — Въпросът е съвсем прост. Някой е причакал лорд Франческо. Някой е знаел, че той ще бъде там. И е знаел най-удобното място, от което да извърши убийството. Това е лабиринт от улички, който би зарадвал всеки плъх, бил той на два или на четири крака.

Настана объркване. Столове се разместиха. Алесандро забърбори нещо на родния си език на Родриго и ръката му посегна към камата в колана му. Родриго остана неподвижен и почука по масата за тишина.

— Мастър Даунби, прислужникът ви е нагъл.

— Не, нагъл, а откровен, лорд Родриго. Ако търсиш истината, честността е най-прекият път към нея. Мога ли да добавя още един въпрос — защо лорд Франческо е бил сам? — Той погледна към кондотиера, но Родриго беше решил да успокои положението.

— Съгласен съм — каза той спокойно, — че подкупващите любезности няма да ни отведат до истината. Казано направо, брат ми мислеше, че в Лондон е безопасно. Кой тук би му мислил злото? — Ръката му докосна китката на кондотиера, който седеше до него. — Ние сме богати хора и привличаме насилието. Мастър Даунби, сигурно си видял бесилките пред двореца. Ако слугите са готови да крадат от краля си, защо да не нападнат и гостуващи странници? — Той извади копринена кърпичка изпод маншета на жакета си и елегантно избърса носа си. — А дали някой е знаел къде е брат ми? Аз знаех. Защо знаех ли? Всички знаеха. Той не пазеше в тайна разходката си.

— В такъв случай, милорд, имам още един въпрос — заяви Бенджамин. — Къде са били всички останали, когато лорд Франческо е бил убит?

Този път жестът на Родриго не можа да предотврати бъркотията. Алесандро скочи на крака. Беше развълнуван и забърбори високо на италиански, сочейки към Бенджамин и мен. Разбирах малко от езика, но беше ясно, че не ни желае доброто. Енрико седеше и гледаше към нас, а лицето му изразяваше мълчаливо неодобрение. Жените, макар и не толкова възбудени, триеха очи и си шепнеха. Лекарят Пренесте и кондотиерът Джовани останаха спокойни. Съзрях следа от усмивка по лицето на войника, сякаш се наслаждаваше на объркването на богатите си, благородни покровители.

Независимо от това, както вече казах, винаги е интересно да изучаваш хората, когато са развълнувани. Научаваш повече от жестовете, отколкото от гневните думи. Тримата прислужници Пренесте, Джовани и Мария останаха спокойни и невъзмутими, мълчаливо признавайки, че въпросите на Бенджамин вече са хрумнали и на тях. Но семейството? Родриго хапеше устни. Дясната му ръка беше под масата. Дали стискаше ръката на вдовицата на брат си? Тя, между сълзите и хлипанията, го гледаше с обожание. Алесандро несъмнено преиграваше. Енрико изглеждаше по-спокоен, докато младата му съпруга Беатриче, макар да бе увиснала сълзливо на ръката му, гледаше с пламнал поглед суровото лице на Джовани.