Пол Дохърти - Гнездо на усойници

Да, помислих си, Шалот ще си има неприятности. Грешах — чакаха ни не неприятности, а нещо по-лошо — кърваво убийство.

Хората от рода Албрици насядаха, разговаряйки шумно. Канех се да седна на стола, който ми посочи Агрипа, когато едно фантастично на вид същество ме избута. Погледнах с удивление надолу, към малката жена, облечена в синя дреха, обточена със сребро. Косата й беше вдигната и скрита под бялата шапчица. Лицето й беше съвършено и мило като на дете, но във всяко друго отношение тя беше жена, само че миниатюрна.

— Стани, глупако! — извика странното създание.

Честно казано, зяпах я онемял, попивах с поглед малките й гърди, талията, бедрата и движенията й.

— Много ти е кисела физиономията — каза тя. — Ще те наричам Мърморко.

Това предизвика изблик на смях за моя сметка. Продължавах да я зяпам като селянин.

— Мили Боже! — продължи тя.

Гласът й беше изненадващо нисък и звучен. Тя скочи на крака и направи циганско колело. Съзрях полъх от бяла дантела и ботуши с червени токове, после тя се приземи леко на крака, поне на шест метра от мен и ме загледа с ръце на кръста.

— Можеш ли да правиш това, Мърморко? Или това?

Върна се с поредица от идеални салта и стъпи пред мен — леко зачервена, с надигаща се гръд, но нищо повече, отколкото ако бе тичала по коридора. Обърна се с ръце на бедрата и погледна през масата към лорд Родриго.

— Ще се позабавляваме с Мърморко — после повтори фразата на италиански и всички се разсмяха.

Агрипа ме спаси от по-нататъшното неудобство, като се изправи, за да ни представи официално. Бенджамин ме дръпна за ръкава да седна до него, докато Агрипа описа с цветисти фрази посетителите от Флоренция. Той представи мастър Бенджамин, получавайки изпълнени с уважение погледи и кимания от събралата се компания. Името и титлата ми предизвикаха още смехове, особено от джуджето, което Агрипа представи като Мария.

— Шалот? 4 4 Shallot (англ.) — вид дребен лук. — Бел.прев. — попита тя, бълбукайки от смях. — Това е вид лук. Ти лук ли си, мастър Мърморко? Колко пласта имаш? Разплакваш ли хората?

— Не, мадам — отвърнах рязко. — Отварям им усмивките, само че откъм тила.

Видях проблясък на обида в очите на малката жена и бързо огледах масата. Те ме възприемат като тази жена, помислих си, като някакъв шут. Всички очакваха да бъдат забавлявани. Обърнах се към Мария, хванах ръчицата й и я повдигнах към устните си.

— Мадам — казах, изправяйки се, — извинете лошите ми обноски. Не размерът на тялото ви ме изненада, а красотата ви.

Мария се усмихна леко и преди да отдръпне ръката си, лекичко стисна пръстите ми.

— Мърморко Луков — заяви тя — е ласкател.

Този път и аз се разсмях с останалите. Лорд Родриго почука по масата.

— Мастър Даунби, мастър Шалот, за нас е удоволствие да се запознаем. Лейди Мария — той елегантно посочи към малката жена — винаги се радва на нови запознанства със свои сънародници — лицето му стана сериозно. — Но проблемите пред нас са много сериозни. Брат ми Франческо беше жестоко убит на една лондонска улица. Искаме отмъщение, но не знаем кой е убиецът. Негово величество кралят и твоят чудесен чичо, негово преосвещенство кардинал Улси, ни увериха, мастър Даунби, в уменията ви да откривате и разобличавате убийците. Вие трябва да дойдете в моя дом — Родриго замълча, за да доловим ударението върху думата „моя“. — Колкото и ниско да е положението ви — продължи той, гледайки ме презрително, — вие сте наши гости — той поглади мустаците си. — Очакваме от вас справедливостта да възтържествува.

Последните думи бяха произнесени със заплаха, макар и едва доловима. Огледах семейството — всички седяха като дървени статуи. Независимо от това, помислих си, убиецът трябва да е тук; под дворцовия етикет, тактичния шепот и учтивите усмивки се долавяше скрито напрежение. Хората казват повече с жестове, отколкото с потоци думи. Погледнах бързо надясно. Малката Мария внимателно ме изучаваше. Агрипа, седнал по средата на масата, се изкашля и разпери ръце. Не беше свалил черните си ръкавици.

(Извинете, малкият ми капелан, скъпият ми шишко, пак подскача на мястото си. „Защо е носел ръкавици? Защо е носел ръкавици?“, умолително пита той. Добре, ще му кажа. Виждал съм яркочервените кръстове на дланите му — отворени рани, които трябваше да му напомнят далечното минало.

Капеланът ми още не е доволен, има и други въпроси. „Как разбираха флорентинците Агрипа? Сигурно са знаели малко английски.“ Малкият ми глупак греши. Чуйте стария Шалот. През целия си дълъг и разнообразен живот се забавлявам с това колко зле англичаните говорят чуждите езици, а как бързо другите овладяват нашия език. Не знам защо е така. Обсъждах това с младия Бен Джонсън и Уолтър Рали, когато се срещнахме, за да хапнем в тайната ни стая в къщата на Бетъл. Знаете ли какво им казах? Англичаните смятат, че Бог е англичанин и говори нашия език. Следователно мислим за ненужно да учим който и да е друг, а вместо това настояваме всички други да усвоят нашия.)