— Бих предпочел да съм при конете, петниста жабо! — извиках след него, но той не се и обърна.
Затръшнах вратата зад гърба му и разопаковах дисагите. Измихме се с една и съща кана вода. Вече ме бяха хванали дяволите. Слязох долу и се върнах след успешен набег в кухнята с кана вино, две чаши пресен хляб и сравнително чисти кърпи.
— Откъде взе тези неща, Роджър? — попита Бенджамин.
— „Скъпият ти чичо“ ги е оставил за нас.
Но той не усети сарказма ми, както обикновено — толкова беше невинен и наивен! Седна на леглото си, раздели хляба и отпи от доста разреденото вино.
— Танцът пак започна, а, Роджър?
— Да — отвърнах горчиво. — Първо тук, а после — хей-хо — във Флоренция.
Бенджамин се усмихна.
— Не унивай толкова, Роджър. Помисли колко неща ще видим. Мисли за слънцето, за красотата. Казват, че италианските градове са най-красивите на света, а Флоренция била тяхна царица.
— Казват също — отвърнах аз, — че много хора умират там млади.
Бенджамин отказваше да падне духом. Сменихме ботушите с по-удобни обувки и слязохме в залата. Там цареше обичайният хаос — слуги и икономи се мъчеха да подчертаят кой е по-важен и с по-висок сан. Самата зала беше охранявана от кралски алебардисти и трябваше да бием пети, докато дойде Агрипа, за да ни вкара вътре.
— Семейство Албрици скоро ще дойде — прошепна той.
Огледах пустата зала. Беше красиво, дълго помещение, осветено от трикрили прозорци в двата края и големи прозорци с ниши от всяка страна. Мебелировката се състоеше от великолепни позлатени столове, табуретки, изящни маси и тежки шкафове. Цветни знамена висяха от гредите на тавана. Прекрасните картини по стените се редуваха с гербове и различни символи на рицарите на Жартиерата, а полираният дъбов под беше покрит с дълги вълнени килими. Влязоха още слуги. Масата на подиума беше скрита зад сини кадифени завеси — сега ги дръпнаха и наредиха столове около нея. Щях да питам Агрипа дали кралят ще се връща, когато облечен в яркочервено и златисто наметало хералд влезе в залата.
— Негова светлост Родриго Албрици!
Херолдът отстъпи встрани, когато братът на Франческо, Родриго, сега глава на семейството, влезе, последван от останалите Албрици.
Първото ми впечатление беше за гордост и пъстрота. Семейството изглежда ни най-малко не беше смутено от скорошната и внезапна кончина на Франческо. Едва ни забелязаха. Агрипа се спусна към тях като черен паяк. Поклони се и целуна отрупаната с пръстени ръка на Родриго, докато останалите членове на семейството бъбреха и се въртяха наоколо. Агрипа прошепна нещо на Родриго и флорентинецът се втренчи в нас изпод тежките си клепачи. Лицето му беше смугло и обгоряло от слънцето. За наша изненада косата му не беше черна, а кестенява, ниско подстригана, както и брадата и мустаците, които той леко потриваше, докато гледаше към нас.
Прилича на ястреб, помислих си или на пъстропер сокол, безмилостен и властен. Родриго продължи да ни гледа, после устата му се изкриви в самодоволна усмивка, сякаш беше очаквал едно, а открил друго. Опасен човек, заключих аз. Още по-опасна изглеждаше особата от дясната му страна, чието лице, тъмно като на мавър, беше обградено от блестяща черна коса. Имаше едновременно женствени и сурови черти, които не подхождаха на кожения жакет, обкованите с метал ленти на китките и бойния колан, увит около тясната талия. Мъжът — предположих, че е кондотиерът Джовани — беше въоръжен със сабя и две ками. Родриго се обърна и му прошепна нещо, явно тайна шега, защото устните на събеседника му се разтвориха в усмивка. Зърнах бели остри зъби — приличаше на вълкодав, който се кани да нападне.
Агрипа се изкашля и ни покани с ръка на масата. Докато заемаха местата си, бързо изучавах останалите от групата. Бианка, закръглена и хубавка, беше облечена в черна копринена рокля, а гарвановочерната й коса бе скрита под бяла пребрадка. По лицето й още личаха сълзите — това трябва да е скърбящата вдовица, помислих си. Алесандро, високомерният син на покойника, беше облечен в черно кадифе и строгостта на облеклото му се смекчаваше само от бялата яка на батистената му риза. Той също носеше боен колан, както и късогледият Енрико — мъж с пясъчноруса коса и приятно, гладко обръснато лице. Той предизвика объркване, когато се спъна в столовете и събуди смях. Накрая жена му Беатриче го дръпна за ръката. О, тя беше сладкопойна птичка! Една от онези руси италианки, които се срещат в някои части на Ломбардия — със златиста кожа, златиста коса и ясносини очи — типът, тъй много харесван от Ботичели и големите придворни художници. Беатриче също беше облечена в траурни одежди, но много елегантни. Воалът й беше от златиста дантела, тъмната й кадифена рокля, затворена до шията и опъната от изпъкващите й гърди, се спускаше на пищни гънки от талията. Най-накрая тук беше и Пренесте — лекар и капелан, с умно лице, проницателен поглед, дълъг нос, сребристосива коса и мустаци.
Читать дальше