Пол Дохърти - Гнездо на усойници

Поблагодарих му и излязох навън. Поех по Чийпсайд към улицата. Господарят ми и Агрипа говореха с млад мъж пред една заложна къща. Бенджамин го потупваше по рамото, докато с интерес изучаваше разписката, която той държеше.

— Какво има, господарю?

— Този младеж току-що заложи много рядка и древна чаша — очите на Бенджамин блестяха от възбуда. — Предложих да му платя двойно колкото му даде собственикът срещу разписката. После ще вляза да я откупя.

— Не, няма — отвърнах аз. Хванах опърпания младеж за рамото и се взрях в сближените му, шарещи очи. — Ах, ти, мръсник!

— Какво искаш да кажеш? — издърдори мошеникът.

— Ще ти платя три пъти колкото струва разписката при едно условие! — отсякох. — Ако ти, ти, гаден боклук, влезеш в заложната къща заедно с мен.

Той кимна, но в мига, когато си дръпнах ръката, изпусна разписката и побягна като хрътка. Бенджамин гледаше с изумление.

— Какво стана?

— Това е стар номер, господарю. Тези мръсни червеи подправят разписка от заложна къща, седят отпред и чакат. Обикновено хленчат и оплакват нещастието си. Доверчив човек като вас минава и предлага да купи разписката, смятайки, че ще си купи нещо скъпо на ниска цена. Но когато влезе в къщата, установява, че собственикът не знае нищо за това.

Агрипа се усмихна като котарак. Бенджамин ме плесна по рамото.

— Слава Богу, че имам теб, Роджър! И благодаря на Бога за проницателността ти. Бог знае какво щях да правя без теб.

Агрипа се изкашля и отмести поглед, сякаш нещо му беше заседнало в гърлото. Изгледах го свирепо, а Бенджамин ме прегърна през раменете.

— Слава Богу, че те имам, Роджър! — повтори той.

(Малкият ми капелан спира и ме пита откъде съм разбрал. Умът му е колкото гълъбово яйце! Когато бях млад, и аз правех този номер!)

Както и да е, Бенджамин каза, че е видял достатъчно. Измъкнахме групата бандити от „Божият Агнец“ и поехме към Лондонския мост. Докато си пробивахме път през тълпата, смушках Бенджамин и му показах къщичката на вратаря. Над нея се виждаше редица отрязани глави, набучени на колове; чайките гарваните и враните се биеха шумно за по-вкусни порции.

— Нашият благороден крал пак е имал работа — прошепнах.

Агрипа ме погледна през рамо.

— Помни ми думите, Роджър. Когато наистина дойде време за кръв, няма да има достатъчно колове за главите.

Думите му ме уплашиха. Осъзнах, че скоро ще попадна в лапите на Тъмния принц и пак ще трябва да танцувам на зловещите му мелодии.

Минахме през моста, през Саутпарк и завихме на югоизток към Кент. Препускахме в лек галоп под палещото слънце, покрай тучни ливади към големия дворец Елтъм. О, и какъв дворец беше той! Голямата зала беше иззидана от варовик, с ясенови греди; външният и вътрешен двор, градината, овощните дървета и полята бяха защитени с дълбок ров. Въздъхнах с облекчение — очевидно Хенри и Улси бяха в резиденцията. Въоръжени мъже с ливреите на краля или кардинала охраняваха пътя и входа към подвижния мост. Когато преминавахме, видях бесилките, издигнати в двата му края. Всяка имаше шест разклонения и на всяко висеше полугол труп.

— Какво са направили? — попитах. — Изкашляли са се в присъствието на краля?

— Не — отвърна Агрипа. — Ограбвали складовете му. Били са вратари и прислужници, крали са провизии от кухнята и килера, за да ги продават на пазара в Лондон.

Закрих носа и устата си, за да не усещам вонята, докато Агрипа спря и показа пълномощните и заповедите си на пазачите. Минахме под свода при къщичката на вратаря и влязохме във външния двор. Един шамбелан ни уведоми, че Хенри и кардиналът ловували по ливадите край реката. Агрипа му каза да ни покаже стаите.

— Тук ли са флорентинците? — попита той.

Шамбеланът кимна.

— Покажи на кралските гости покоите им — Агрипа посочи към нас. — Бенджамин, Роджър, умийте се и се преоблечете. Можете да се срещнете с Албрици в голямата зала.

И се запъти нанякъде, докато шамбеланът, на чието кисело лице се беше изписало неодобрително изражение, заситни пред нас. Потни носачи, преметнали през рамо дисагите ни, се влачеха отзад. Мога само да кажа, че се радвам, задето не трябваше да носим проклетите неща. Гости! Настаниха ни в горната част на една от пристройките в малко таванче точно под покрива — с голи дъски, мръсни стени и прекалено нисък таван. Леглата ни бяха малки, а за принадлежностите ни имаше само една очукана ракла. Бенджамин възрази, но шамбеланът се наду като гълъб. Каза, че дворецът бил пълен и сме имали късмет, че не са ни настанили в конюшните.