— От английски или от италиански аркебуз е куршумът?
— Тялото било отнесено обратно в Елтъм и оставено в един от частните параклиси на краля. Кралските балсаматори облекли трупа и извадили куршума от черепа му. Бил най-обикновен. Главният оръжейник на краля и помощниците му в Тауър смятат, че и аркебузът, и куршумът са английски.
— Къде са били другите от семейството?
— А, това вече е друга история — Агрипа остави празната си чаша на масата. — Всички освен Енрико и съпругата му били в Елтъм. Но е много трудно да се установи верността на твърденията им… — гласът му рязко секна.
— Защо са го убили? — повтори Бенджамин първоначалния си въпрос.
— Един Бог знае — повтори Агрипа. — В семейството имало търкания, особено между покойния и брат му. Франческо подкрепял рода Медичи, но Родриго… Е, ще откриете сами. Накратко, той вярва, че Флоренция трябва да се превърне в република, управлявана от олигархия, в която, разбира се, Албрици ще играят водеща роля — той изду бузи. — Имало е и други търкания. Алесандро искал повече независимост. Разбира се, всички те имат врагове във Флоренция, които може да са платили на някой убиец да извърши престъплението в Лондон, далеч от бастиона на рода Албрици — Агрипа се изправи.
— Какво казва семейството му за убийството? — попитах.
Агрипа се почеса по бузата.
— Това е странното — нищо не казват. Скърбят за смъртта на Франческо. Тялото му е погребано в параклиса „Свети Стефан“. Но Албрици са богато и изтънчено семейство. Те не биха отправили обвинения към страната, която е техен домакин, а и спомнете си, че за флорентинците тайните убийства са отдавна утвърдено политическо средство. Те ще направят всичко възможно да открият каквото могат. Ако разберат кой е убиецът, няма да се успокоят, докато не го заловят — Агрипа придърпа шапката си още повече над очите си. — Кралят и кардинал Улси искат убиецът да бъде заловен. Обявили са награди и използват всички законни средства, за да открият каквото могат, но засега безуспешно — Агрипа направи жест към нас. — Затова отивате в Елтъм и, ако кралят пожелае, ще придружите Албрици обратно до Флоренция. Задачата ви ще бъде да разкриете самоличността на убиеца.
Затворих очи и изпъшках. Ето, пак се започва, помислих си. Старият Шалот изпратен на път, само за да задоволи някой каприз на лукавия кардинал или на великия звяр, онзи тлъст негодник крал Хенри VIII.
— Какво ще стане, ако убиецът остане в Англия? — попита Бенджамин.
Агрипа поклати глава и се усмихна леко.
— Надали ще стане така, Бенджамин. И кардинал Улси, и кралят вярват, че каквото и да казват семейство Албрици, убиецът е един от тях. Ако не го е направил лично, със сигурност е платил, за да го направят.
— Но ти смяташ, че второто е доста невероятно? — попита Бенджамин.
— Да, да — Агрипа присви очи срещу слънцето. — Да наемеш убиец, за да ти свърши мръсната работа, може да е много опасно; когато свалиш маската на убиеца, разкриваш и онзи, който го е наел. Второ, ако наемеш убиец да премахне влиятелен човек, нямаш гаранция, че той няма да ти вземе златото, а после да спечели още, като съобщи на потенциалната жертва. И най-накрая…
— И най-накрая — заключи Бенджамин вместо него — Албрици може да са влиятелни във Флоренция, но не са запознати достатъчно добре с английските нрави или живота в Лондон, за да знаят къде да намерят подобен убиец.
— Именно! — потвърди Агрипа. — Така че, независимо дали ти харесва или не, мили ми Роджър, първо отивате в Елтъм, а после ви чакат прелестите на Флоренция. Красив град — добави той, — сгушен сред златистите хълмове на Тоскана. Казват, че виното е добро, а жените — още повече. Сигурен съм, че ще въздадете кралско правосъдие и ще се върнете, увенчани със слава.
Саркастичният му негодник! Кога ли се е случвало това, запитах се! О, като си спомня само! Преследване през студените блата! Нападение от леопарди в лабиринт край Париж! Убийци от всякакъв вид и род, следящи стъпките ни! Повярвайте ми, оказах се прав. Щяхме да се озовем в гнездо на усойници и да се впуснем в едно от най-опасните приключения в дългата ми и разнообразна кариера. Но такъв е животът, нали? Ако седнеш на земята и заразказваш тъжни истории за крале (подсказах нещо подобно на Уил Шекспир), накрая ще откачиш. Да, точно като Хамлет, който мрачно декламира: „Да бъдеш или не, туй е въпросът.“ Уил Шекспир измисли този стих, докато изтрезняваше след пиянски гуляй с мен. Имаше лека склонност към меланхолия, наследена от майка му, а опърничавата му жена изобщо не му помагаше. Бог да ни пази, с езика й можеше да се реже желязо. Но горкото момиче може би имаше основания. Уил никога не си седеше у дома и вечно се занасяше по някаква си смугла лейди — дори на стария Шалот не каза коя е тази загадъчна хубавица. Опитах се да го накарам да промени стиха на Хамлет: „Не е важното да бъдеш“, изкрещях, „а да бъдеш щастлив!“ Старият Уил поклати глава, усмихна се мрачно и отново напълни чашата си. Така е с писателите! Не са от най-щастливите и доволни хора. Освен мен, но аз пък си имам Марго и Фийби да ме утешават и разказвам тези истории с една цел — да разкрия злините на великия звяр, да възхваля добродетелите на моя господар, защото той беше много почтен човек; и накрая и за да поуча вас, млади (и не толкова млади) хора за опасностите от похотливостта, ругаенето, перченето, пиенето, хазарта и всички други интересни страни на живота. Но младите никога не мислят, както не мислех и аз, когато продължихме пътя си и навлязохме във веселия, мръсен и шумен Лондон.
Читать дальше