Пол Дохърти - Гнездо на усойници

Живял съм деветдесет и пет години, но и на сто и петдесет да стана, никога няма да се уморя от Лондон. Той е мръсен, вонящ, окървавен, жесток, пъстър и абсолютно незабравим. Влязохме през Бишъпсгейт. Радвах се, че пристигаме там, но Бенджамин беше озадачен.

— Доколкото знам — извика той на Агрипа — трябваше да влезем през Кларкънуел, за да стигнем до Елтъм?

Агрипа направи гримаса.

— Искам да ви покажа къде е умрял Франческо Албрици. После може да нямате тази възможност.

Това не ме интересуваше. Просто се оглеждах, наслаждавах се на гледките, заслушвах се в шума и приказките наоколо. Търсех онези, чиято близост толкова обичах — дамите на нощта, наперени уличници в копринени рокли; магьосници и мъдреци в тъмни наметки, обшити със сребърни звезди и слънца; луди акробати, дрипави поети, които крещяха стиховете си, напети разбойници в кожи и коприна, чиито скъпи парфюми се смесваха с мириса на сяра, разхвърляна по улиците, за да приглуши вонята от изпражненията и боклуците, хвърлени там. Държах ръка върху кесията си и бях нащрек за наглите злодеи, мошениците, чистачите на торища, все прекрасни момчета, с които бях тичал в детството си.

Завихме по улица Треднийдъл, покрай оковите и влязохме в Поултри. Прекосихме Уестчийп, оставихме конете си в конюшнята на „Божият агнец“ близо до църквата „Сейнт Мери-льо-Боу“. Обесниците, които ни следваха, моментално влязоха в кръчмата и зареваха за бира, а Агрипа поведе мен и Бенджамин по оживената улица. Чийпсайд не се е променил много, затова можете да си представите сцената. На север от Чийпсайд, между колежа „Сейнт Мартин-льо-Гран“ и „Сейнт Мери-льо-Боу“ имаше две големи улици — Удстрийт и Милкстрийт. Край къщите, построени в Чийпсайд между тези две улици, минават тесни улички. Агрипа ни насочи наляво и ни показа сергията за платове, където пазарувала дъщерята на Франческо, Беатриче. После продължи още малко.

— Франческо е стоял тук — той посочи между сергиите и ние видяхме началото на тъмна уличка. — Трябва да е гледал към мястото, където се е криел убиецът.

— Ами зетят? — попитах.

— Енрико ли? — Агрипа посочи към редицата магазини зад сергията с платове. — Бил е в онази златарница. Виждате ли я, под табелката със сребърното хаванче.

— Никой ли от семейството не се е навъртал наоколо?

— Очевидно не.

— Какво е станало? — попита Бенджамин.

— Чул се гърмеж. Франческо паднал мъртъв. Събрала се тълпа, дошли Беатриче и Енрико.

Бенджамин поклати неразбиращо глава, докато вървяхме из уличките. Слънцето внезапно се скри и трябваше да стиснем носовете си, за да не усещаме вонята на човешки изпражнения и урина, да не говоря за размазаната от каруца котка, която още лежеше там с подут от жегата корем.

— И нито следа от убиеца не е открита тук? — попита Бенджамин.

— Нито следа, не са видели и някой да бяга.

Бенджамин кимна към мен.

— Роджър, иди и разпитай продавача на платове и златаря.

С удоволствие се махнах от улицата и си запробивах път през тълпата. Намръщеният продавач на платове ми каза, че бил твърде зает, за да отговаря на въпросите ми, но когато го заплаших, че ще му преобърна сергията, той въздъхна раздразнено и ме погледна с присвити очи.

— Да, да — отсече той. — Италианката беше тук, опипваше плата, баща й беше с нея. После го видях да се отдалечава.

— Чу ли изстрела?

— Мисля, че да. Погледнах и видях мъж, паднал на калдъръма. Един крадец вече беше извадил камата си, за да му пререже кесията, затова изкрещях. Събра се тълпа, после дойде младият италианец. Целият беше облечен в бяло и носеше очила.

— Очила ли? — възкликнах аз.

— Да, от най-новите, италианските, които се прикрепят с тел. Беше тук с жена си и видях, че е много късоглед. Отиде при Крокъртън, златаря. Разказах същото и на следователя, на шерифа и на помощник-шерифа. Не, не знам нищо повече. Имаш ли други въпроси?

— Не.

— Добре — изръмжа мъжът. — Тогава се разкарай.

Минах плътно край сергията му и съборих топ с платно на земята. Едно не мога да понасям в Лондон — грубостта на някои търговци! Златарят не се различаваше особено от продавача на платове. Той ме изгледа подозрително.

— Да, помня добре онзи ден — отвърна той на въпроса ми. — Младият италианец влезе тук. О, помислих си, какво конте. Беше облечен в жакет от бяла коприна с набори на ръкавите и на гърдите. Започна да ме разпитва за украшения, пръстени и други подобни. Беше много досаден, пипаше всичко — златарят посочи към вратата. — Казах му да излезе и да погледа по сергиите — там нямаше да причини толкова щети. Той излезе. Тогава чух шума — златарят сви рамене. — Това е всичко, което знам.