Пол Дохърти - Гнездо на усойници

И Бенджамин като мен ги изучаваше и оценяваше различните им емоции. После наведе глава и се усмихна, прикривайки устата си, така че само аз да го видя. Най-накрая Агрипа, който седеше прегърбен и отегчен до сълзи, се изправи на крака.

— Синьор Родриго — каза той, — въпросът на мастър Даунби е съвсем основателен. Ако не можете да му отговорите, той си губи времето, а вие отказвате щедрото предложение на краля — той наблегна на последната фраза.

След краткото изказване на Агрипа се възцари тишина.

— Въпросът ми остава в сила — настоя Бенджамин.

— Аз ще отговоря от името на всички — каза Родриго. — Денят, в който Франческо отиде в Чийпсайд, аз и всички останали бяхме в Елтъм — той се усмихна и разпери ръце. — Макар, разбира се, да не мога да го докажа. — Нещо друго?

Бенджамин поклати глава.

— В такъв случай — Родриго се изправи — разбирам, че негово величество и милият кардинал са на лов — развлечение, в което бих искал да участвам — той се усмихна фалшиво. — Макар че, разбира се, мастър Бенджамин трябваше да бъде приветстван.

Останалите също станаха и побутнаха столовете си. Родриго се поклони към Бенджамин.

— Мастър Даунби, извини ме. Сигурен съм, че ще се видим по-късно. С нетърпение чакаме да ни придружите в пътуването до Флоренция.

Лорд Родриго бавно излезе от стаята, докато спътниците му, очевидно забравили за нас, заговориха помежду си и го последваха. Агрипа ги последва през залата. Затвори вратата след тях и се запромъква към нас като черен паяк.

— Какво мислите? — прошепна той.

— Надути са като пауни! — изръмжах. — Знаеш ли, Агрипа, в Норфолк има езера, които са спокойни на повърхността, но дълбините им крият опасни течения и всепоглъщаща кал. Семейство Албрици е като тях. Изобщо не им вярвам. Защо не могат да останат в Англия? — изстенах. — Защо трябва да се влачим след тях в Италия?

Агрипа седна до мен и сложи ръка на рамото ми.

— Защото, скъпи Роджър, кралят има и други задачи за вас. И второ, нямаме власт да ги задържим. Трето, какво би могъл да направи кралят? Ако им откаже съдействие, може да излезе, че не проявява интерес.

— Какви други задачи има той за нас? — попитах рязко.

Агрипа ме потупа по рамото и се изправи.

— Нека сам да ви каже — изкудкудяка той и се отдалечи.

Погледнах Бенджамин, който беше подпрял брадичка на юмрука си.

— Е, господарю?

— Макар лорд Франческо да е мъртъв, Роджър, боя се, че малцина скърбят за него. На Родриго му харесва да се изявява като глава на семейството — понася му като вода на патица. Алесандро е изпълнен с гняв и празни думи. Енрико е студен като риба. Лейди Бианка не прилича на скърбяща вдовица, а лейди Беатриче изглежда пленена от семейния телохранител.

— Ами Пренесте? — попитах.

— Свещеник, учен човек. Добре прикрива емоциите си.

— А Мария?

Бенджамин се усмихна широко.

— Тя е слабата брънка във веригата на Албрици. Джудже, интересен феномен. Има остър и гъвкав ум. Англичанка е и не смятам, че много харесва покровителите си.

— Ами убиецът? — попитах.

— Може да е всеки от тях. Или всички заедно — той млъкна, когато из целия дворец проехтяха сребърни тръби. — Хайде, Роджър, да се измием и облечем, за да сме готови за „скъпия чичо“.

Уморено се заизкачвахме по виещото се дървено стълбище.

— Високо е почти колкото стълбата на Яков — промърморих аз.

Бенджамин се канеше да отговори, когато един глас изсъска.

— Мастър Мърморко Луков!

Огледах се.

— Мастър Мърморко Луков!

Видях малък процеп в стената и пристъпих напред.

— Не ставай глупав! — изсъска гласът. — Качи се в стаята си, но когато ударят камбаните, с господаря си слезте в градината с чемширите. Малка е. Хайде, вървете сега.

Бенджамин ме погледна и сви рамене, за да ми покаже, че е готов да изпълни желанието й. Върнахме се на малкото таванче и довършихме виното и хляба, които бях откраднал. Бенджамин се радваше като дете, едва не заподскача от удоволствие.

— Казах ти, Роджър, Мария е слабата брънка във веригата на Албрици.

Седях мълчаливо и се чудех защо малката жена се свърза с нас така бързо. Най-после камбаните прозвучаха и двамата с Бенджамин слязохме долу. След като заплаших един слуга, че ще го сритам в задника (беше по-дребен от мен), той се съгласи да ми покаже градината с чемширите. Беше малък, обрасъл с трева идеален квадрат с каменни пейки от всяка страна. Лехите бяха изчезнали, отстъпвайки мястото на диви цветя и няколко опърпани розови храста.