Пол Дохърти - Гнездо на усойници

Бенджамин седна на тревата. Откъсна една иглика и я заразглежда внимателно.

— Колко много красота в нещо толкова малко — прошепна той. — Дали Мария е искрена? Или е лъжкиня, пратена да ни подмами към смъртта ни?

Седнах до него.

— Безпокои ме загадката зад смъртта на тези хора, господарю. Отиваме да вземем Трокъл и се оказва, че се е самоубил без видима причина. После ни водят в Лондон, за да разследваме убийството на флорентински благородник…

— Смъртта на Трокъл може да има връзка с това — каза предпазливо Бенджамин. — Но ме озадачава начинът, по който е убит лорд Франческо. При подобни убийства убиецът и жертвата са винаги близо един до друг — той ме погледна. — Роджър, пълнил ли си някога аркебуз?

— Не, те ме плашат. Този барут, пълненето — вечно ме е страх, че могат да избухнат в лицето ми. Смяташ ли — попитах, — че Родриго може да е използвал един от аркебузите, които е поръчал?

Бенджамин поклати глава.

— Не. Агрипа ми каза, че са били проверени.

— И как е постъпил убиецът?

— Видяхме къде е бил убит Франческо — отвърна Бенджамин. — Бил е застрелян в главата, обърнат с лице към уличката, където е бродел убиецът му. Аркебузът, независимо дали е с прав или с по-сложния извит затвор, каквито са италианските, е тежък и неудобен. Дълга пушка е, стига поне до гърдите ти. Как някой би могъл да пренесе подобно оръжие през центъра на Лондон и да не бъде видян? Трудно ми е да приема и че убиецът е стоял в уличката и хладнокръвно го е пълнил. Нужно е време, за да подготвиш аркебуза за стрелба. Помисли какво би направил убиецът. Сигурно е носел рог с барут. Изправил е пушката, опрял е стабилно приклада на земята и я е напълнил през дулото, затиснал е барута с хартиен фишек и я е затворил. След това е поставил куршума върху барута и фишека. Трябвало е да вдигне пушката, да се прицели и да стреля — Бенджамин поклати глава. — Не мога да повярвам, че никой не е видял това. А дори да не са го видели как стреля, как е могъл да избяга с такова тежко оръжие, и то пак без да го видят.

— Но изстрелът е бил чут — напомних му. — И куршумът е улучил главата на лорд Франческо.

— Е, и?

— Може би убиецът не е бил на уличката. Може да се е криел някъде другаде.

— Невъзможно — отвърна Бенджамин. — Стоях там, където е паднало тялото на лорд Франческо, обърнато точно към уличката. От двете страни има магазини и къщи. Нито един убиец не би могъл да се скрие в тях, без да го забележат. Нещо повече, ако може да се вярва на Агрипа, изстрелът се е чул откъм уличката — Бенджамин се изправи. — Това е загадка, ребус, енигма. Но хайде, Роджър, „скъпият ми чичо“ ни очаква.

Не мога да опиша какво точно стана после — подробностите ми се губят. Бенджамин стисна ръката ми, за да ме изправи на крака. Надигнах се наполовина, но ботушите ми се подхлъзнаха в калта, паднах назад и повлякох господаря си надолу. И добре, че стана така. Спасих живота му. Чух гръм и свистенето на куршума, който прелетя във въздуха там, където бе стояла главата на Бенджамин.

— Какво става? — извика господарят ми.

Дръпнах го надолу.

— Господарю! — изсъсках. — Някой се опитва да ни убие.

(Бог да го прости, Бенджамин Даунби можеше да бъде много наивен!)

Лежахме проснати на тревата. Стомахът ми се свиваше, та поблагодарих на Бога, че панталоните ми са кафяви.

— Роджър, плачеш ли? — прошепна господарят ми.

— Не, това е само пот.

Притиснах лицето си в студената трева и си спомних колко дълго време беше нужно, за да заредиш аркебуз. Това пробуди героизма ми. Скочих на крака, извадих камата си и без да обръщам внимание на възраженията на господаря ми, хукнах с крясъци през оградената ливада, като някой от рицарите на Артур. Няколко овце, които пасяха там, вдигнаха глави, погледнаха ме със стъклени очи и продължиха да преживят. Най-накрая стигнах до оградата. Убиецът трябваше да е стоял там, когато е стрелял, но не открих нищо — нито следи от стъпки, нито барут, нито дори мирис на барут в пролетния въздух. Може би миризма на изгоряло, но нищо друго.

— Хайде, господарю! — извиках, застанал с разкрачени крака като Хектор. — Прогоних негодника.

Бенджамин прекоси ливадата с дългите си крачки. И той беше извадил камата си. Страхът ми се върна, когато видях колко бледо беше лицето му.

— Господарю — уверих него и себе си, — негодникът е избягал.

— Може просто да е сменил позицията си — нервно каза Бенджамин.

Моментално се хвърлих на земята. Бенджамин отиде до портата и се взря в редиците дървета от двете страни на пътя, който водеше до конюшните и главните дворцови сгради.