Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

Претърсихме кръчмата от тавана до мазето, но Боскъм беше като всички професионални убийци — изключително подреден, педантичен и спретнат. Всяко нещо стоеше на мястото си в съвършен ред. Накрая влязохме в неговата стая, но на пръв поглед и там нямаше нищо необичайно — меч, кама, сметки от кръчмата и ковчеже с малко злато и сребро. Когато стигнахме до голямата ракла до леглото, намерихме в нея много повече дрехи, отколкото един обикновен кръчмар би могъл да притежава. Имаше мантии, плащове, широкополи шапки, копринени панталони, разноцветни елеци от всякакви материи, ботуши и обувки, перуки и кичури изкуствена коса. Най-долу в раклата имаше сандъче, пълно с гримове, подобни на онези, с които актьорите мажат лицата си за представление.

— Средствата му за дегизиране — отбеляза Бенджамин. — Дали има и друго?

На една полица имаше купчина документи. Всичките бяха свързани с кръчмата, но сред тях намерихме и сметки за пайове и други тестени изделия, продадени от Осуалд и Имелда на „Мъждивият фенер“. После претърсихме леглото и подозренията на Бенджамин най-после се потвърдиха. Зад сандъка под малкото легло имаше тайно чекмедже, което можеше да бъде открито само при изключително старателно претърсване. Вътре имаше няколко лични вещи — писмо на френски с избледняло вече мастило и кичур коса, грижливо прикрепен с восък в долния му край.

— Спомен от любима жена — предположи Бенджамин.

Останалото извади — разписка от някакъв златар в Нотингам, позлатена кама и малка кутийка с четири или пет стъкленици. Бенджамин ги подуши и се намръщи.

— Отрови! — заяви.

Най-накрая Бенджамин извади голяма бутилка със запушалка и я отвори. Заръча ми да му донеса една чаша от нощното шкафче и наля в нея малко от съдържанието на бутилката. Известно време души чашата, а после тихо се засмя.

— Какво е? — полюбопитствах.

— Отвара от дилянка — отвърна ми той.

— Страдал е от безсъние! — удивих се.

— Едва ли — отвърна ми Бенджамин и отново запуши бутилката. — Хората като Боскъм нямат съвест. Спят като бебета, както са спели и горките войници в имението Малвъл.

Бенджамин не обели нито дума повече, все по-загрижен за трупа на Боскъм.

— Много е важно — подчерта господарят ми — никой в кралския двор да не разбира, че е бил убит.

Върнахме се в салона на кръчмата, вдигнахме трупа и го скрихме зад някакви бъчви в мазето. После си събрахме багажа и взехме конете си от близката конюшня.

— Къде отиваме, господарю? — попитах. — В Елтъм? Или в Уестминстър?

— Не позна — отвърна Бенджамин. — Отиваме в Малвъл. Там трябва да отидем.

Яздихме през нощта. Бенджамин показа специалния си пропуск на стражите при градските порти и те ни пропуснаха. Първите слънчеви лъчи вече озаряваха небето, когато наближихме имението Малвъл. На слабата утринна светлина силуетът на къщата ми заприлича на някакво животно, което се готви за скок. Хората на Кемп все още бяха в къщата на пазача. Бенджамин им каза да останат на поста си и да се погрижат за конете ни, докато ние оглеждаме къщата. Отворихме предната врата и влязохме. Зловещо място, мрачно като самия ад! Въздухът беше застоял, но сетивата ми доловиха и нещо друго — мириса на злото и греха. Запитах се дали духовете на лейди Изабела и на петнайсетте избити в къщата войници все още са тук в очакване да бъдат отмъстени. На пода в коридора още имаше пръст от мазето. Прах покриваше масите и столовете в кухнята. Известно време Бенджамин само се щураше наоколо, изкачваше се и слизаше по стълбищата, обикаляше коридорите. Чувах го как ходи — дъските по пода скърцаха и цялата къща сякаш стенеше, недоволна от присъствието ни. Седнах в кухнята и се постарах да овладея страховете си, както и да поразмисля над сблъсъка между господаря ми и Боскъм. Всичко започваше да си идва на мястото, макар все още да нямаше обяснение на загадката около реликвата и ужасните убийства в Малвъл.

Най-после Бенджамин се върна.

— Ами сега какво ще правим, господарю? — попитах аз. — И защо не ми казахте за Боскъм? — натякнах му.

— Роджър, Роджър — потупа ме успокоително Бенджамин по рамото. — Аз самият не бях сигурен. Уверих се едва след като те нападнаха в църквата. Докато ти отсъстваше, се разтревожих не на шега. Потърсих Боскъм, но него никакъв го нямаше в кръчмата.

— Но нали е имал съучастник?

— Да, да, имаше…

(Всъщност Бенджамин още тогава ми изложи подозренията си и сега моят секретар, тази малка маймуна, този пияница, дето само знае да скърца с перото, този миризлив дебелак, подскача нагоре-надолу. „Кажете ми! Кажете ми!“ — вряска той. Первам го през пръстите с новия ръжен. Не много силно, само колкото да му припомня какви задължения има. Не мога да му кажа сега. Кралицата ще се разсърди — тя иска да описвам спомените си според реда на събитията. Моят капелан с разкашкан мозък, който тича до Лондон да гледа „Кориолан“ и „Фауст“, също не би се зарадвал, ако някой се изтъпани на сцената в началото на трето действие и каже: „Ами това беше! Пиесата свърши, накрая става това и това!“ Шишкото кима велемъдро и отново ме удостоява с вниманието си.)