Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

Прибрах си коня и тъкмо бях стигнал до средата на пазарния площад, когато съгледах някакъв продавач на реликви, облечен в пъстроцветни парцали, който беше разположил стоката си на стъпалата под кръста на пазара. Беше висок и изглеждаше необичайно — имаше слънчев загар, ясни сини очи, а черната му коса беше провиснала и мазна. Характерно за мошеника (според едно от правилата на стария Шалот) е, че разпознава добрите хора едва когато ги срещне, но себеподобните си надушва от половин миля разстояние. Продавачът на реликви се представи като Натаниъл Лъдгейт и очевидно беше негодник. Рекох му да задържи поводите на коня ми и се върнах в кръчмата, за да взема по една кана ейл и за двама ни. Не изпусках мошеника от поглед, а в ума ми се оформяше велика идея. Той ми се хилеше насреща. Когато се върнах с ейла, вдигна наздравица, а очите му шареха дяволито.

— Интересуваш се от реликви, а?

— Ами да — отвърнах небрежно. — Даже съм виждал държавата на Карл Велики.

Трябваше да му видите лицето. Очите му изскочиха, а ченето му увисна.

— Държавата на Карл Велики ли? — прошепна. — Има хора, които биха убили за нея. Всъщност вече са го правили — почеса се той по черната, остра брада. — Но пък носи лош късмет.

— Твое дело ли са? — подкачих го аз, сочейки реликвите, които беше изложил.

— Не, не, сър — гласът му се изви напевно, сякаш в мое лице виждаше бъдещ купувач. — Истински реликви, сър, до една!

Описа ми всеки предмет.

Ама че шмекерии!

Къдрица от главата на Самсон отпреди Далила да я обръсне. Трън от венеца, който римляните сложили на главата на Спасителя. Едно от мускалчетата на Мария Магдалена. Перо от крилото на архангел Гавраил. Дървен чук, притежаван някога от свети Йосиф Обручник. Парче желязо, което уж било от решетката, върху която е бил изгорен свети Лаврентий. Две парчета от Честния кръст. Кърпичка, използвана от Дева Мария. Обица на съпругата на Пилат Понтийски. Късче от краекожието на Ирод Велики. Пет парчета от препаската на благоразумния разбойник 23 23 Единият от двамата разбойници, разпнати заедно с Христос, който се разкаял за греховете си в последния си час. — Бел.прев. . Очукана чаша, която някога е била на света Урсула. Кичури от косите на всяка една от десетте хиляди девици, избити от римляните в Германия.

— Аз съм ги събирал — заяви Лъдгейт. — Пътувал съм, сър, ходил съм чак отвъд Златния рог. Виждал съм крилете на дявола, разперени над Арабия, и съм се сблъсквал с какви ли не опасности, докато ги събирах. Това е безценно богатство, благословено от Негово светейшество папата! — той ме потупа по рамото и ме погледна право в очите — въплъщение на мъжество и честност. — Занеси ги в Лондон — увещаваше ме. — Иди в кръчмата „Мъждивият фенер“, близо до Уайтфрайърс. Боскъм, кръчмарят, ще ти позволи да ги продаваш из уличките наоколо. Мястото е добро, на пътя на вярващите към лондонските църкви.

(Вие, млади приятели, чеда на протестантството, не знаете, че в онези времена на търговия с реликви продавачите трябваше да разполагат с място, където да предлагат стоката си, и че кръчмарите често им осигуряваха такова срещу заплащане.)

Посочих сбирката.

— Колко искаш за всичките?

— Петнайсет сребърни лири.

— Дванайсет — отвърнах му аз.

— Тринайсет — възрази той.

Плюхме си на дланите и си стиснахме ръцете, и аз се прибрах у дома като един от най-големите търговци на реликви в цяла Европа.

Стори ми се странно да се прибера в имението сам. Все едно, управителите бяха честни и работливи хора, а училището беше затворено, така че посветих цялото си време и всичките си сили на подготовка на великите си реликви. Лондон беше забранена територия за мен, затова измъкнах старата веленова карта и вперих алчен поглед в Или, Норич и други процъфтяващи заради търговията с вълна градове, чиито жители лесно се разделяха с парите си. Поразтърсих се из библиотеката на Бенджамин, открих трактат за реликвите и жадно погълнах всяка дума. Перлата в моята сбирка беше върхът на копието, на което се натъкнах случайно, когато Бенджамин изгори лекарствата ми. Стоманеното острие още беше в добро състояние и аз грижливо го обработих със специална билкова настойка. Когато приключих, сивата стомана блестеше, а гравираният римския орел и буквите „SPQR“ 24 24 Senatus Populusque Romanus (лат.) — Сенатът и народът на Рим. — Бел.ред. се открояваха ясно. Бог знае откъде се беше взело! Не изглеждаше като бойно копие, ами като онези, които войниците са носели по време на тържествени церемонии.