Пол Дохърти: Убийствата на реликвата

— Не се бой, Роджър — прошепна той с онзи свой глас на благ енорийски свещеник. — Няма да ви водя в двореца, момчето ми. Дойдох да се сбогувам с Бенджамин и да му предам милите думи на скъпия му чичо, както и благопожеланията на краля към двама ви.

— Как ли не! — озъбих се аз. — Със сигурност е намислил някоя гадост.

Агрипа само поклати глава.

— Слез, Роджър. Донесъл съм и бутилка червено фалернско вино от Италия за разквасване на устата и промивка на стомаха. А пък момчетата от свитата ми с удоволствие ще поиграят на зарове.

Момчетата му! Най-прекрасната шайка главорези, която човек може да се надява да срещне. Родени негодници! Старият Агрипа знаеше, че се чувствам в свои води сред тях.

Спуснах се бързо по стълбата подобно на плъх. Малката Луси трябваше да почака, за да довърша урока за числата.

Разбойниците на Агрипа ме чакаха в двора и ме запрегръщаха, сякаш бях отдавна изгубеният им брат. Измъкнах камата си и ги предупредих да стоят по-далеч от кесията ми. Те се разсмяха, затупаха ме по гърба, заразправяха какъв чудесен човек съм и ме заразпитваха не бих ли искал да поиграем на зарове. Рекох им да си държат ръцете далеч от мен и че знам точно колко пилета има в двора ни. После се присъединих към господаря ми и Агрипа в дневната.

Отначало слушахме брътвежите на доктора за кралския двор — кой се бил радвал на благоразположението на краля и кой бил изпаднал в немилост. По-късно, докато се угощавахме с телешко печено в горчица и със зеленчуци, поднесени с гъбен сос върху сребърни подноси, Агрипа нареди на слугите да се оттеглят и да затворят вратата. Известно време само седеше и обсъждаше предстоящото посещение на Бенджамин във Венеция.

— Няма да стоите много — заяви той. — Ще отнесете няколко писма, ще предадете на дожа и на Съвета благопожеланията на Негово величество и после… обратно в Англия.

— Защо изобщо да ходя тогава? — попита Бенджамин.

Агрипа направи гримаса. Свали си шапката и я закачи на облегалката на стола, но ръкавиците останаха на ръцете му. Вдигна поглед. Цветът на очите му се беше променил до непрогледно черно.

— Налага се да идете, мастър Даунби. Вие сте любимият племенник на кардинала. Дожът ще приеме посещението ви като голяма чест.

— Със сигурност — заядливо рече Бенджамин. — Предполагам, че кралят има нужда от венецианските галери, за да държи под око френското крайбрежие, нали?

— Да, както и за да затвори Гибралтарския проток — отвърна Агрипа.

Докторът замълча, загледан в бялата покривка на масата, като тихичко си тананикаше и се полюляваше напред-назад. Навън се беше смрачило. Внезапно през стаята премина студен полъх и пламъците на свещите и факлите затрепкаха. Тишината стана зловеща. Не се чуваше друго освен тананикането на Агрипа. Побиха ме тръпки. Усетих, че не сме сами. Сякаш Агрипа призоваваше някаква тъмна сила, създания, които обитаваха границата на нашето съществуване. Погледнах към ъгъла, очаквайки да съзра там някоя скрита черна сянка. Заклинанието въздействаше и на Бенджамин и затова той сграбчи облечената в ръкавица ръка на добрия доктор.

— Мастър Агрипа!

Гостът ни държеше очите си затворени.

— Мастър Агрипа! — разтърси ръката му Бенджамин.

Агрипа отвори очи. Лицето му беше различно на светлината от свещите — изглеждаше по-младо, с по-гладка кожа и по-мургав тен като на италианец. Бях виждал такова лице, изобразено на една римска фреска, която господарят ми беше изровил от руините на някаква вила в покрайнините на Норич.

— Простете ми — отърси се от унеса си Агрипа. — Започва се…

— За Бога! — тросна се Бенджамин. — Какво се започва?

— Танцът на Дявола. Принца на мрака… Кралят е решил…

— Какво е решил? — попитах аз.

— Да си върне обратно териториите от Франция. Да надмине подвизите на Хенри V. Да създаде английска империя в Европа — Агрипа направи пауза. — Има и още нещо, но то е тайна, която дори кардиналът не знае.

Вероятно трябваше да го поразпитаме за тази тайна, но Агрипа набързо смени темата и заговори за военните въжделения на Тлъстия Хенри. Когато приключи, Бенджамин простена; дори аз си давах сметка колко безумни са тези амбиции. Големия звяр ненавиждаше Франсоа I, а на себе си нашият крал гледаше като на втори Александър, като на воин, по-могъщ от Едуард III, Черния принц 17 17 Става дума за Едуард от Уудсток, наречен така по името на родното му място; син на Едуард III и принц на Уелс. — Бел.ред. или Хенри V. Само Кале все още беше в ръцете на англичаните, но Тлъстия Хенри искаше да промени това положение; искаше да анексира Гаскония, Нормандия, Мен и Анжу. Подобна война щеше да превърне Европа в същински ад под небето. Погледът на Агрипа се стрелна към Бенджамин.