Пол Дохърти: Убийствата на реликвата

— Но тази история няма нищо общо с нас, нали? — поисках да разбера аз.

— Мисля, че няма да бъдете замесвани — проточи отговора си Агрипа. — Държавата ще бъде изнесена от Тауър, тъй като се налага да я полират, и след това ще бъде предадена на Егремонт, за да се увери, че не е фалшификат.

(Този Егремонт явно беше прозорлив човек, на негово място и аз не бих се доверил на Хенри.)

— Но нали това няма нищо общо с нас? — попитах аз пак, обзет от страх да не би Големия звяр да ни покани в леговището си.

— Казах ви вече, не вярвам да ви набъркат — отвърна Агрипа, барабанейки по масата с облечените си в ръкавици пръсти. — Кралят обаче е глупак и си играе с огъня. Държавата е по-малка от юмрук. Може да й направят копие или да я откраднат. Всички разбойници и измамници в Лондон ще научат за нея. Ще премляснат с устни, ще присвият очи и ще запресмятат какво богатство могат да натрупат — Агрипа почука с ножа си по винената чаша и звукът се разнесе из стаята като вълшебен камбанен звън. — Чакат ни неприятности — заяви той. — Държавата на Карл Велики носи нещастие. Харолд 20 20 Харолд II Годуинсън — последният англосаксонски крал, претърпял поражение в битката при Хейстингс (1066 г.) от Уилям I Завоевателя. С тази победа норманите установяват господството си над цяла Англия. — Бел.прев. настояваше да я носи и беше убит при Хейстингс, Руфъс 21 21 Уилям II Руфъс — вторият оцелял син на Уилям I Завоевателя, крал на Англия в периода 1087–1100 г. Прозвището си „Руфъс“ вероятно дължи на червендалестото си лице. — Бел.прев. я имаше за играчка и срещна загадъчна смърт от стрела в Ню Форест. Едуард II я подари на своето момче за удоволствия, Пиърс Гавестън, и двамата бяха убити — Агрипа потри брадичката си с отнесен поглед. — Спомням си и Ричард II, онова златокосо момче. Нали сте виждали Уилтънския диптих 22 22 Най-ранният автентичен съвременен портрет на английски крал, чието име произлиза от Уилтън Хаус близо до Солсбъри, Уилтшир, където е бил съхраняван в периода 1705–1929 г. Името на художника и мястото на създаване на диптиха са неизвестни. — Бел.ред. , изобразяващ Ричард между два бели елена? Кралят е изрисуван с държавата на Карл Велики в ръка. Загуби и властта, и живота си.

— В такъв случай — рекох грубо — Хенри би трябвало с радост да се отърве от нея!

— Напротив — Агрипа отпи от чашата си. — Ако държавата попадне в неподходящи ръце, което ще рече у някой с покварено сърце — смигна ми той, — и ако той не се отнася с уважение към нея, силата й се освобождава. На онези обаче, които й засвидетелстват почит и благоговение, се отплаща по свой начин. Все едно — той отдръпна стола си назад, — време е за сън. Утре с Бенджамин се отправяме към Харич, където ни чака кралски кораб, за да ни отведе в Лондон.

— Не казвайте, че сте уморен, доктор Агрипа — подразних го аз.

— Не, Роджър — изправи се той и върна стола на мястото му. — Просто искам да поспя, да посънувам може би.

(Да, точно оттук Шекспир взе идеята за монолога на своя Хамлет!)

— Какво да сънувате? — попитах.

— Златен пясък и синьо море. Галери, натоварени с екзотични ухания. Земи, които са далеч от този студен остров и отмъстителния му крал.

Като погледна назад във времето, Агрипа се оказа пророк. Понякога ми се ще да бях отплавал за Италия и да се бях установил там, но толкова ми е бил умът на младини. На следващата сутрин станахме доста преди изгрев-слънце. Кончетата бяха натоварени с багажа на Бенджамин. Той написа няколко писма, остави ми пари и ми даде кратки наставления набързо. После потеглихме сред облак прах. Свитата на Агрипа препускаше пред нас в неравен строй, бързайки към пристанището в Харич. Няма да ви описвам сцената на раздялата, за да не ви натъжавам. Ще ви кажа само, че прегърнах Бенджамин и му казах да не се бави много. Стиснах ръката на Агрипа, изпратих копоите на добрия доктор с най-обидните жестове, които знаех, и като стрела се устремих към най-близката кръчма, за да удавя мъката си.

Няма да лицемеря — след няколко питиета си възвърнах доброто настроение. Бенджамин беше способен, млад мъж и го пазеха добре. Щеше да иде до Венеция и да се върне, а докато котката я няма… Не бях забравил обаче как ме гледаше господарят, когато ме накара да положа онази клетва. Никакъв Лондон! Никаква Миранда!

В кръчмата влезе група моряци — яки мъже, до един мошеници и самохвалковци, така че останалата част от деня прекарах във веселие и пиянство с най-добрите сред тях. Спомням си сочната като ябълка млада кръчмарска слугиня със златиста кожа и как двамата поскачахме като бълхи в леглото й в задната стаичка на кръчмата. Блажени часове! Кискахме се и се целувахме цяла нощ. На следващата сутрин се събудих нетърпелив да си намеря белята и, разбира се, веднага успях. Като се замисля, животът е странен и пълен със смъртоносни съвпадения. Ако не бях пренощувал точно в тази кръчма, ако не бях си тръгнал точно в този час… Това е то мистерията на живота! Да скочиш от трън, та на глог!