Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

Отидох в гората и намерих подходящо парче ясен, което обелих, изсуших и натрих с въглен, за да му придам старинен вид. Трябваха ми още само няколко капки кръв и ето че разполагах с копието, с което центурионът беше пробол Спасителя в ребрата. Разбира се, нямаше да я представям за Христовата кръв. Щях да казвам, че кръвта е на някакъв мъченик, който е крил копието, докато благодарение на собствената си интуиция и с Божието благоволение съм го намерил аз, Роджър Шалот, прекупвач на реликви в името на Негово светейшество папата. И така, вече бях готов за пазара, но дали пазарът беше готов за мен?

След пет дни упорита работа се запътих към кръчмата „Белият елен“ в селото, понесъл в торбата си чудотворното копие и още няколко реликви. Настаних се близо до прозореца в салона, откъдето можех да наблюдавам вратата. (Вярвам, че ще се вслушате в съвета ми, млади приятели. Влезете ли в кръчма или пивница, винаги сядайте близо до прозореца или до вратата, понеже никога не знаете кога ще ви се наложи да се измъкнете, а понякога това се оказва по-скоро, отколкото предполагате. Така ще можете да излетите като вятър, случи ли се да ви припари под краката.) Кръчмата беше пълна. Забелязах Едмънд Попълтън, сина на Голямата уста, който разпалено обсъждаше цената на зърното. Наблюдавах мазната му физиономия, нищо и никаквите му мустачки и брада и приличното му на бъчва бирено шкембе и се зачудих защо богатството трябва да отива при хора като него, които дори не са в кой знае каква нужда, докато бедните си лягат с празен стомах? Седях и му се хилех над чашата си с ейл, а глупакът се хвана на въдицата.

— Мастър Шалот, мастър Шалот! — лицето му се изкриви в усмивка. — Защо си се усамотил така печален и само си поклащаш чашата?

— Нямам избор — отвърнах. — Винаги правя така, когато някой друг приказва. Толкова е вълнуващо…

Едмънд присви очи — твърде хитър беше, за да ме попита какво пък чак толкова вълнуващо намирам.

— Замина ли господарят ти за Италия? — изгука той.

— Да — започнах да лъжа аз. — Отиде да се срещне със Светия отец по заръка на скъпия си чичо, Негово високопреосвещенство кардинал Уолси, както и да докладва по някои въпроси, които биха могли да се окажат обезпокоителни за Негово светейшество.

Попълтън трепна и аз разбрах, че слуховете са верни. Голямата уста и синовете й си имаха вземане-даване с новото учение на Лутер. Семейство Попълтън ме мразеха и аз не им оставах длъжен. Може би си спомняте от предишните ми дневници как веднъж ги преметнах, задето нарекоха господаря ми мъжеложец. Те не бяха забравили за това произшествие, пукаха се от злоба и не биха пропуснали случай да ме захапят.

— Значи изпрати скъпия си господар?

На мига забелязах открилата се възможност.

— Не, не — поклатих глава. — Имах далеч по-важна работа в Харич.

Шумът в кръчмата стихна.

— Отидох до там, за да прибера едни специални дарове — старинни предмети и реликви, които двамата с господаря ми открихме, докато бяхме във Флоренция — свих рамене. — Всъщност не ги открихме, подари ни ги Негово високопреосвещенство кардинал де Медичи.

— Как ли пък не! — присмя ми се Попълтън. — Мастър Шалот, ти си всеизвестен с шмекериите и измишльотините си. Какви реликви? Краекожието на Голиат?

Аз се отпуснах в стола си. За това не се бях сетил и мислено го прибавих към списъка си. Попълтън вече беше привлякъл вниманието на всички посетители. Огледах се и видях, че младичката Луси Уидърспун не е сред тях. Умърлуших се, понеже ми се щеше да я впечатля.

— Реликви! — изхили се Попълтън. — Никакви реликви нямаш ти, мастър Шалот!

Тъкмо тези думи чаках. Развързах торбата си и извадих копието.

— Виж — рекох и се изправих.

Нарочно го обърнах така, че излъсканото му острие да засияе на слънцето. Отблясъците създадоха мистична атмосфера и всички ахнаха. Извъртях се настрани и насочих копието към Попълтън. Приличах на същински римски легионер.

— Това е копието — извисих глас, — с което центурионът пробол Спасителя в ребрата на Голгота. По него има следи от кръвта на мъченика, който го е заровил, а аз, Роджър Шалот, го получих като дар във Флоренция!

— Дрън-дрън! — подразни ме Попълтън.

Някой се изкикоти. Огледах присъстващите и забелязах стария доктор Литълджон, който ме гледаше с размътен поглед, стиснал чаша в ръка. Дъртият глупак се имаше за антиквар. Преди това беше работил като учител и поназнайваше латински. Тикнах острието под носа му.