Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

Щом се смрачи, се върнах в „Белият елен“, където се беше събрало цялото село. Попълтън и по-малкият му брат ме чакаха в салона на кръчмата. Приличаха си като двете бузи на един и същ космат задник. Кръчмарят Том ме заведе горе. Луси продължаваше да се мята и върти, от треската по страните й бяха избили червени петна. Стаята обаче беше пометена, а клетото девойче лежеше върху съвършено чисти ленени чаршафи. Селският викарий Догъръл (комуто продавах кравешки тор като лек против плешивостта му) също беше там. На врата си носеше епитрахил 25 25 Тясна и дълга одежда, която свещениците носят на шията си по време на служба. — Бел.ред. , а в ръцете си държеше необходимите принадлежности за освещаване.

— Осветих стаята — оповести той и шепнешком додаде, — но що за измама е това, Роджър?

— Неведоми са пътищата Господни, отче.

— Сигурно — щом си служи с теб, за да изпълни волята Си! — отвърна Догъръл.

— Хайде де! — провикна се Том.

— Господ не се отзовава веднага щом щракнеш с пръсти — изръмжах аз. — Нали така, отче?

Викарият кимна. Измъкнах копието от торбата и го сложих на леглото.

— Може да отнеме цяла нощ — предупредих ги.

Недоволен ропот се надигна сред тълпата, предвождана от братята Попълтън, които се блъскаха на прага на стаята.

— Стига, стига — казах им. — Нали не искате да прибавите към греха на съмнението и този на ереста?

(От мен можеше да излезе проповедник за чудо и приказ!)

Поставих копието до Луси.

— Искам да остана сам за около час — заявих. — После ще изляза и ще заключа стаята. Тази нощ обаче ще спя тук. А сега всички вън!

Викарият Догъръл застана на моя страна, така че зяпачите, начело с братята Попълтън, се върнаха долу, мръщейки се и мърморейки си под носа. Том, който вече можеше да се възползва от сеанса тази вечер, пристъпваше от крак на крак.

— Кръчмарю — казах аз и премляснах с устни, — донеси ми каничка ейл. Друго не ми трябва.

Кръчмарят прие поръчката и се оттегли, а до мен достигна глъчката и кикотът от салона. Слугинята, която се качи, ме намери коленичил до леглото със затворени очи и сключени за молитва ръце. На лицето си бях надянал престорено набожния израз, с който вярващите смятат, че трябва да се обръщат към Всемогъщия. Тя остави чашата и се измъкна на пръсти. Скочих на мига, пъргав като заек. Изпих по-голямата част от ейла, но на дъното оставих колкото ми трябваше. Луси се мяташе в леглото, без да отваря очи. Сипах от прахчето — един Бог знае колко точно, в остатъка от ейла и я накарах да пие. Изчаках един час и й дадох още. После оставих копието до нея и слязох долу, за да се присъединя към останалите гуляйджии в кръчмата.

Онази нощ не пих. Останах до някое време в салона, а после си легнах в една стая, точно под тази на Луси.

На сутринта ме събуди хлопане по вратата. Преди да успея да отговоря, вратата се отвори със замах и в стаята влезе Том, а след него с подпухнали очи вървеше Луси. Признавам, че момичето изглеждаше доста бледо, имаше тъмни сенки под очите, а косата му беше рошава.

— Роджър! — обгърна тя врата ми с ръце, разцелува ме и се усмихна. — Чашата ми наистина е препълнена.

Аз я отблъснах нежно.

— Къде е копието? — попитах. — Да не ми го е отмъкнал някой кучи син?

— Роджър, това е чудо! — сияеха очите на Луси.

Да не беше Том, щяхме да полудуваме в леглото. Старият Шалот обаче не е от тия, дето мислят с главата в гащите си.

— Някой друг видя ли я? — попитах.

— Не, не, братята Попълтън си тръгнаха. Казаха, че ще се върнат в десет — Том потри ръце. — Останалите спят долу като заклани и така пърдят и се оригват, че чак стените се тресат!

— Да побързаме тогава, сладка Луси — рекох. — Том, донеси ни купа с вода и кърпа.

Заведох Луси обратно в стаята й и намерих копието да си лежи върху подгизналото от пот легло. Бях опиянен и изпълнен с мечти за несметното богатство, което щях да натрупам. За да не ви отегчавам, ще ви опиша с две думи какво стана после. Съблякох и измих Луси със собствените си ръце. Тя каза, че се чувства добре и пълна със сили, затова полудувахме малко в леглото, подскачайки и обсипвайки се с целувки. Не спря да шепне, че чашата й била препълнена. После й сресах косата, а тя се разкраси и облече най-хубавата си рокля. Когато приключи, изглеждаше хубава като кралица и пращяща от здраве. Целуна копието. Аз пък пристегнах кесията си, за да не би някой да съгледа стъкленицата с лековития прах. За щастие, самата Луси не си спомняше нищо друго освен копието и как съм коленичел край леглото й. (Чудна мома беше тя, колко жалко, че си отиде по такъв ужасен начин!) Разправяше, че имала видение, как копието се разгоряло с ослепителен блясък пред очите й. От него се излъчвала сила, която обгърнала тялото й. За повече не можех и да мечтая. Дочух конски тропот по калдъръма и двамата с Луси се понесохме към салона като истински кралски особи. Държах копието като някой малоумен Ланселот от езерото, който придружава своята Гуиневир. Братята Попълтън — Едмънд и Робърт, само зяпаха с отворени уста, а останалите шумно заръкопляскаха. Посрещнаха ме като велик спасител на Луси, хвърляйки завистливи погледи към копието. Не ми се искаше, докато се прибирам полупиян към къщи, да ме сполети някакво нещастие и затова незабавно си тръгнах. Естествено, не пропуснах да хвърля тържествуващ поглед към синовете на Голямата уста, които седяха с чаши в ръце, ломотеха нещо и ме гледаха кръвнишки.