Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

— Но аз едва я докоснах! — извиках.

— Твърдят, че си крадец, че си задигнал разни неща от стаята й, включително чашата, в която си сипал отровата.

Затворих очи. Бях попаднал в ужасен капан. Наистина бях опразнил стаята на Голямата уста и дълбоко в себе си знаех, че Апълярд е прав. Облякох се бързо. Взех си портупея 27 27 Ремък за носене на меч или друго оръжие. — Бел.ред. и напълних дисагите си с монети, колкото можах да докопам. В друга торба натъпках реликвите си, дрехи за смяна и всичко, което бях взел назаем от къщата на Попълтън. Избрах най-бързия кон от конюшнята, наредих на Апълярд да се грижи за имението и страстно целунах Луси. Тъкмо излизах, когато Апълярд закрещя, че вижда братята Попълтън да приближават сред облак прах.

Препуснах като прилеп, изхвръкнал от ада. Спрях едва през нощта, за да дам почивка на коня и да облекча болката в костите си. На следващата сутрин, въпреки нарежданията на господаря ми, влязох в Лондон. Колко хубаво беше да се завърна в пъстрия Лондон, в този огромен казан, който ден и нощ клокочи от вълнения и коварства. Избягвах отъпканите пътеки и в ранните часове прекосих града, навлизайки в лабиринта от смрадливи улички около Уайтфрайърс.

Няма да ви изнасям лекция за случайните съвпадения. В края на краищата, вероятно всичко е свързано. Докато бягах към Лондон, си припомних съвета на Лъдгейт, продавача на реликви, така че потърсих кръчмата, която ми беше споменал. „Мъждивият фенер“ представляваше мизерна двуетажна постройка с просторен салон и градинка отзад. Боскъм не се вписваше в обичайния образ на кръчмар, лъщящ от мас и с огромен корем. Беше висок, жилав като хрътка, с обветрено лице и слънчев загар. Трябва да беше прехвърлил четиридесетте, но усмивката в очите и на устните му го подмладяваше. Когато го срещнах, беше облечен като архидякон. Виждайки изненадата ми, той ми разясни, че често забавлявал клиентите си, като се предрешавал в най-различни одеяния. Казах му за Лъдгейт и му обясних, че имам реликви за продан и искам да наема стая, за да мога да търгувам из околните улички. Той поклати глава.

— Имам три стаи горе — отвърна ми с гърлен глас, — но не ги давам под наем. Дори слугите от кухнята и пивницата не спят тук.

Той ме изучаваше обстойно.

— А ти какво разбираш от реликви? От истински реликви, имам предвид.

— Чувал съм за държавата на Карл Велики — отвърнах.

— Не думай, аз пък съм чувал за Честния кръст — присви очи той. — Кой ти каза за държавата?

— Господарят ми — сопнах му се аз, решавайки да спомена името на господаря си. — Бенджамин Даунби, племенник на кардинал Уолси.

— Не ме е грижа, ако ще да е племенник и на Великия хан!

Вдигна ръка в знак, че съм свободен да си вървя. Взех си дисагите и се запътих към вратата.

— Шалот?

Обърнах се. Боскъм се усмихваше.

— Поразмислих и реших да ти дам стая. Но да я пазиш чиста и никакви побоища!

Първия си ден в „Мъждивият фенер“ прекарах легнал по гръб и приковал поглед в таванските греди, като се опитвах да проумея какво се беше случило. Връщах се мислено в стаята на Голямата уста, която лежеше на леглото си вир-вода от пот. Дали вече не е била отровена, когато пристигнах? Поклатих глава. Ако беше така, непрокопсаните й синове трябваше много да внимават. Щеше да им се наложи да принудят всичките си слуги и готвачи да се закълнат, че единственото, което мистрес Попълтън е поднасяла към устните си, е било разреденото с вода вино, което аз й дадох. Жената е била отровена, бях убеден в това. Но как? И дали са я отровили синовете й? Защо да го правят обаче? Щеше ми се Бенджамин да си е вече у дома, но от друга страна, да скърбя за непоправимото не е сред слабостите ми, така че умът ми се защура като пор в зайчарник, докато се опитвах да преценя как да продам реликвите си.

И преди бях изпадал в беда в Лондон. Последният път беше, когато потната треска се беше развилняла като ураган из улиците, но сега всичко беше утихнало. Разбира се, можех да отида в двореца, но Попълтънови щяха да ме потърсят там, така че на следващата сутрин взех торбата с реликвите, купих поднос от един калфа и закръстосвах улиците, за да продавам стоката си. Не ме разбирайте погрешно, млади приятели. Заниманието ми допадаше, а и обичах Лондон. Хубаво беше да се завърна сред лъжците и шмекерите, сред джебчиите и шарлатаните, сред измамниците и чешитите, сред кавгаджиите и побойниците, сред наперените крадци и накипрените контета, сред негодниците в тафта и проститутките с ярките перуки и пъстри рокли. От мен да знаете — тази измет не живее дълго, но живее добре и затова рядко си лягах преди изгрев-слънце. Имам дар слово, а обръснат и с измито лице мога да изглеждам добродетелен като монахиня по време на молитва, така че скоро започнах да печеля. Тогава обаче положението се вкисна като оставено на слънце мляко.