Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

Подземният свят на Лондон е пълен с отрепки и скитници. Всеки си живее живота и взема картите, които съдбата му раздаде. И аз като другите нищожества плувах в безчестие, забравил за подводните камъни в тъмните дълбини. Един следобед се прибрах в „Мъждивият фенер“ и заварих Боскъм да ме зяпа иззад бъчвите, сякаш бях помощникът на шерифа, дошъл да го арестува. Кръчмата беше наполовина пълна, мъжете по масите мълчаха.

— Какво става тук? — влязох наперено аз, стиснал сребърна монета между пръстите си. — Кръчмарю, донеси печен петел и кварта 28 28 Една британска кварта е равна на 1,14 л. — Бел.ред. ейл!

И тогава от един от тъмните ъгли изникна някакъв човек. Мъжът беше облечен в бяло от глава до пети — носеше бели панталони, бели ботуши, бял жакет, бяла наметка и бяла копринена яка. Дрехите му може да бяха странни, но лицето му можеше да се опише единствено като ужасно. На мястото на едното му липсващо око имаше стъклено топче, но за сметка на това в другото се четяха злоба и поквара за хиляда очи. Имаше издължено лице с тъмна кожа, безкръвните му устни бяха покрити с чудновата синя боя, а от мястото, където трябваше да е носът му, стърчеше сребърен конус, привързан с каишки на тила му. Оредяващата му черна коса, която също беше боядисана в синьо, висеше на масури до раменете. Не носеше оръжие, само бастун, с който потропваше по дървените дъски на пода, докато вървеше. Внезапно си дадох сметка, че повечето от непознатите по масите наоколо сигурно бяха от неговата свита. Виждах ги за пръв път. Това не бяха обикновени чешити и измамници, ами убийци — със зли очи, присвити устни и въоръжени до зъби с мечове и ками. Някои дори бяха затъкнали пистолети в коланите си. Обкръжиха ме. Осъзнах, че не са дошли на приятелска визита. Във врата ми опря острие.

— На колене пред господаря Харон!

— Кой, по дяволите, пък е този? — озъбих се аз.

— Той е господарят на лондонските разбойници.

Извърнах се.

— Ами ти кой си?

— Аз ли? — отвърна един червенокос мъж с кучешка физиономия. — Аз съм неговият верен Цербер.

— Разбира се — подиграх му се аз, — аз пък съм Лукреция Борджия.

Един ритник в краката ме събори на колене. Извиха главата ми назад и ме накараха да погледна ужасяващото лице на Харон. В ума ми изплуваха спомени, разни истории за някакъв разбойнически крал, Принц на крадците, който властвал над цялата лондонска измет. Беше заел името си от митичния лодкар от подземния свят, придружаван от злото куче Цербер. Предполагаше се, че Харон е бил оръжеен майстор на кралската артилерия, докато при някаква обсада на границата между Англия и Шотландия в лицето му не избухнал барут. Същият този човек сега ме гледаше отвисоко. Не можех да реша кое е по-ужасно — здравото око, пълно с омраза, или стъкленото топче, което му придаваше вид на жив труп.

— Добре дошъл в моите владения — едва размърда устни Харон. — Кой ти позволи да търгуваш в града? Да прибираш реколтата от моите поля? Да жънеш там, където не си посял и зърно?

— Я се разкарай! — изкрещях в отговор. — Боскъм ми разреши!

(По рождение съм страхливец, но имам избухлив нрав. Не обичам да ме заплашват. Ще ми се да бях останал верен на истинската си природа, да се бях вкопчил в краката на този главорез и да ги бях разцелувал, хленчейки за милост. Така може би щях да се размина с удара по главата, който ме просна в несвяст, и с ужасния кошмар, който последва.)

Свестих се в огромно помещение, осветено от факли и лоени свещи. Носеше се странна миризма — ухание на апетитно печено месо, смесено с по-острия, метален мирис на мръсна вода. Понадигнах се и видях Харон, който седеше върху нещо като трон, положил крака върху кадифена табуретка със златни ресни. Другарите му се бяха разположили от двете страни на помещението върху груби маси, отрупани със сребърни и оловни съдове. Килими от чиста вълна, поне четири пръста дебели, застилаха част от пода. По стените висяха пъстри гоблени, по които се четяха различни инициали, но най-вече буквите И. М. Зад стола на Харон забелязах сандъци с ключалки и катинари. Един от тях беше отворен — беше малко ковчеже, пълно догоре със сребърни монети. Цербер се приближи важно и тикна в ръцете ми чаша с вино.

— Пий! — нареди ми той. — Господарят Харон пои всичките си гости.

— Къде съм?

Цербер измъкна кинжал от колана си и го заби в ръката ми. Изкрещях от болка.

— Пий! — заповяда той.

Така и направих. Това беше най-добрият кларет, който опитвах, откакто бях напуснал Ипсуич.