Пол Дохърти - Убийствата на реликвата

— Да ти кажа ли къде си? — наведе се към мен Харон. — Е, мастър Шалот, знаеш ли къде се намираш?

— Ако съдя по компанията, трябва да съм някъде в ада.

Харон щракна с пръсти и кинжалът отново прободе ръката ми. Опитах се да докопам Цербер, но той се измъкна ловко, а после се върна и отново ме бодна. Превих се, хванах се за ръката и я залюлях като бебе.

— Моля ви — рекох с умоляващ тон. — Не съм направил нищо лошо.

На мига всички обесници се хванаха за ръцете и ги залюляха напред-назад.

— Моля ви — изимитираха ме те. — Не съм направил нищо лошо.

Премълчах си. Стомахът ми се разбунтува и ме изби студена пот.

— Намираш се в лондонската канализация — обади се Харон и посочи небрежно към сводестия таван. — Построена е от римляните.

Стъпи на крака и плесна леко с ръце.

— Искам да ти покажа нещо, Шалот — чукна ме той по носа. — Би трябвало да ти прережа гърлото или да те удавя в някой мръсен канал. Още по-добре обаче ще е да ти покажа какво чака всеки, който посмее да се изпречи на пътя ми. Ти си Шалот, нали — приятел на Бенджамин Даунби, племенника на великия кардинал? Какво търсиш в Лондон?

— Продавам реликви.

— Държавата на Карл Велики?

Усмихнах се подкупващо.

— Не — отвърнах. — Поне не още.

— Какво знаеш за нея?

— Не знам много.

Стъкленото око на Харон ме пронизваше отвисоко.

— Няма да е зле да те убия — прошепна, — но приятелите ти имат власт, а пък аз съм се захванал с по-голяма игра. Може да ми бъдеш от полза.

Той се изправи.

— Този път ще се разминеш с предупреждение и с конфискация на стоката.

Той посочи към купчината мои притежания в ъгъла. Съгледах дисагите си, ризите, реликвите, дори малката кесия с монети, която бях скрил под една дъска в стаята си в „Мъждивият фенер“.

— Искам да ти покажа нещо. Водете го.

Двама главорези ме заблъскаха и аз последвах Харон. Намерихме се в дълъг, осветен от факли тунел с множество странични проходи. От дясната ми страна течеше мръсната вода, черна и проблясваща на светлината на факлите.

— Вонята не е чак толкова непоносима — рече през рамо Харон. — Дотук рядко достигат отпадъци — сви рамене той. — Загубих обонянието заедно с носа си, но чистотата е път към светостта, Шалот! Моите хора отклониха отпадните води в друга посока.

Повървяхме още малко покрай канала и после Харон спря. Взе една факла от стената и я вдигна над черната, плискаща се вода. Там като видра в поток лениво плуваше някакво животно.

— Хвърлете му храна — нареди Харон.

Един от хората му хвърли парче хляб във водата и едно отвъд канала. Водата се развълнува. Простенах от ужас при вида на черния, слузест плъх, който изпълзя от канала и се покатери отсреща. Вие, любезни ми читатели, знаете какво е отношението ми към плъховете! Преследвали са ме леопарди, вълци и освирепели ловджийски кучета, но нищо не ме ужасява повече от плъховете. А и онзи там не беше някое безобидно сиво мишленце, ами грамадна, черна, лигава твар, поне три стъпки дълга от върха на опашката до потрепващата муцуна. Плъхът грабна огризките и ги заръфа. Вдигна очи и ги прикова в мен. Огледа ме невъзмутимо, както човек би огледал пай с месо. Харон ни поведе нататък. Въздухът стана по-студен. Свърнахме в един от проходите. В желязна клетка на пода лежеше труп. Беше започнал да се разлага и из въздуха се носеше воня. Около решетките вече обикаляха плъхове. Клетото ми съзнание не можеше да понесе нищо повече. Затворих очи и, да ме прощава Господ, припаднах като някоя девойка.

Опомних се в непозната уличка. Отначало не знаех нито кой съм, нито къде съм. Лежах с вързани ръце и крака. Криво-ляво успях да коленича. Главата ми пулсираше и ребрата ме боляха от ритниците, които явно бях получил. От една от къщите излезе просяк и се взря със съжаление в мен.

— Пфу! — запуши носа си той.

Огледах се и видях, че съм гол-голеничък и покрит с гъста, лепкава мръсотия от глава до пети. Сигурно ме бяха овъргаляли в някоя помийна яма.

— Помогни ми! — простенах.

— Я се махай! — изсъска просякът.

Запълзях по уличката. Толкова нещастен се чувствах, че започнах да се моля отчаяно. Заклех се тържествено, че никога повече няма да близна и капчица вино, и че няма и да си помисля да вдигна женска фуста.

(Сами виждате докъде бях изпаднал!)

Даже просяците страняха от мен, а един пияница ме срита с ботуша си. Въжетата около китките и глезените ми бяха здраво стегнати и се врязваха в плътта ми. Най-после се довлякох до стъпалата на някаква църква и там отново загубих свяст. Когато дойдох на себе си, ръцете и краката ми бяха освободени, а погледът ми срещна добродушните очи на един францискански монах с обветрено лице, мазни, рошави мустаци и брада, и покрита с качулка глава.